Той се спусна към трасето, за да подаде нужните сигнали на състезателите си. Колите прелетяха с рев, отблизо те изглеждаха по-големи и по-опасни, а техният тътен изпълваше всичко наоколо.
— Какво се е случило? — извика Лилиан. — Пратете по дяволите проклетото си състезание и ми кажете какво се е случило!
Тя се озърна. Всички отвръщаха очи от нея. Механиците се занимаваха с резервните части и смяната на гумите и избягваха да срещнат погледа й. Приближеше ли се към някого, той се отдалечаваше. От Лилиан страняха, сякаш бе чумава.
Най-после треньорът се върна.
— На Клерфе няма да се помогне с нищо, ако пратя състезанието по дяволите — каза той дрезгаво. — Той самият не би го пожелал. Той би искал…
Лилиан го прекъсна:
— Къде е той? Не ми се слушат проповеди за моралния облик на автомобилиста!
— В болницата. Веднага е закаран там.
— Защо никой не е отишъл с него, за да му помогне? Защо вие не сте при него? Защо сте тук?
Треньорът я гледаше с неразбиращи очи.
— Но с какво мога аз да му помогна? Или някой друг от нас? Сега това могат да направят само лекарите.
Лилиан преглътна.
— Какво се е случило с него? — тихо попита тя.
— Не зная, не съм го виждал. Всички ние бяхме тук. Трябваше да останем по местата си.
— Да — каза Лилиан. — За да може състезанието да продължи.
— Не сме в състояние нищо да променим — отвърна треньорът безпомощно. — Всички ние сме само служители на фирмата.
Един от механиците притича към тях. Отново приближаваше ревът на моторите.
— Signorina… — Треньорът разпери ръце и погледна към шосето. — Аз трябва…
— Мъртъв ли е? — попита Лилиан.
— Не, не! В безсъзнание. Лекарите… За съжаление, аз трябва, signorina…
Треньорът взе някаква табелка от един сандък и се втурна към трасето, за да сигнализира. Лилиан го чуваше как крещи:
— Madonna, Madonna! Защо тъкмо на мене да се случи? Проклетото масло, това проклето, гадно масло!
Той размаха пред една от колите табелката, пред друга помаха с ръка и остана да стои на мястото си с вдигната ръка, макар че глутницата вече бе далеч, като се взираше напрегнато в шосето, и явно не му се връщаше.
Лилиан бавно тръгна към изхода.
— Ние ще дойдем след състезанието, signorina — прошепна й един от механиците. — Веднага щом само свърши!
Докато Лилиан пътуваше за болницата, над града продължаваше да висне черният балдахин на шума. Тя не бе успяла да намери друго превозно средство освен един файтон, украсен със знаменца и пъстри ленти. Върху главата на коня се поклащаше сламена шапка.
— Пътуването ще трае . по-дълго от обикновено — поясни кочияшът. — Ще трябва доста да избикаляме. Улиците са затворени. Състезанието, сами разбирате…
Лилиан кимна. Тя се бе отпуснала на седалката, обгърната от болка, но не остра, а тъпа, сякаш приглушена от някаква наркоза. Всичките й чувства и сетива освен слухът и зрението бяха почти парализирани. Тя виждаше колите и ясно, съвсем ясно чуваше рева на моторите — това бе направо непоносимо. Кочияшът не спираше да бърбори и искаше да й покаже местата, откъдето могат да се наблюдават състезанията. Лилиан не го слушаше, чуваше единствено рева на моторите. Някакъв млад мъж се опита да спре файтона и да я заговори. Тя не разбра думите му и нареди на кочияша да спре. Мислеше си, че искат да й съобщят нещо за Клерфе. Младият мъж, италианец в бял костюм, с тънки черни мустачки, я покани да отидат да вечерят заедно.
— Това ли е всичко? — попита тя, все още неразбираща. — Какво друго?
Мъжът се усмихна.
— Другото зависи вече от вас.
Лилиан не отговори. Тя вече не виждаше младия мъж. Погледът й минаваше през него. Той не знаеше нищо за Клерфе.
— Продължавайте! — викна тя на кочияша. — По-бързо!
— Слушам.
Измина цяла вечност, докато се доберат до болницата. През това време Лилиан даде пред себе си обет за много неща, като вярваше, че ще го изпълни. Тя нямаше да замине, щеше да остане, щеше да се омъжи за Клерфе само и само той да оживее! Тя обещаваше всичко това и начаса преставаше да мисли за него, клетвите потъваха в разбуненото й съзнание като камъни, хвърлени в блато.
— Господин Клерфе е в операционната зала — каза сестрата в приемната.
— Можете ли да ми кажете какво е положението му?
— Съжалявам, madame. Вие ли сте госпожа Клерфе?
— Не.
— Негова роднина?
— Какво общо има това със състоянието му?
— Нищо, mademoiselle. Просто съм сигурна, че след операцията при него ще допуснат съвсем за кратко само най-близките му роднини.
Лилиан погледна втренчено сестрата. Трябваше ли да й каже, че са сгодени с Клерфе? Каква глупост бе всичко това!