— Трябва ли да бъде опериран? — попита тя.
— Така изглежда. Иначе не би бил в операционната зала.
„Ето още една, която не може да ме понася“ — помисли Лилиан с раздразнение. Тя имаше опит с медицински сестри.
— Мога ли да почакам? — попита тя.
Сестрата посочи една пейка.
— Нямате ли чакалня? — попита Лилиан.
Сестрата кимна към една врата.
Лилиан влезе в едно помещение, в което бяха поставени саксии с посърнали декоративни растения. На масата се търкаляха стари списания, а от тавана висеше мухоловка, покрита с мухи. Шумът на моторите достигаше и дотука, но притъпен, сякаш далеч някъде неистово биеше барабан…
Времето течеше гъсто и лепкаво като мухоловка, върху която бавно и мъчително умираха мухи. Лилиан разгръщаше окъсаните списания и пак ги затваряше, опитваше се да прочете нещо, но не можеше. Ставаше от мястото си, отиваше до прозореца и отново сядаше. Стаята се бе вмирисала на страх, бе попила в себе си целия онзи страх, който някога хората бяха изпитвали между стените й. Лилиан поиска да отвори прозореца, но ревът на моторите веднага се усили и тя трябваше да го затвори обратно. Не мина много време, и в стаята влезе жена с дете на ръце. Детето започна да плаче, жената разтвори блузата си и му даде да суче. Детето замляска и след малко заспа. Жената се усмихна стеснително на Лилиан. и закопча блузата си.
След няколко минути сестрата отвори вратата. Лилиан се изправи, но сестрата не й обърна внимание. Тя кимна на жената с детето да я последват. Лилиан седна отново. Изведнъж наостри уши. Бе настъпила някаква промяна. Усещаше това с тила си. Напрежението във въздуха бе спаднало, нещо се бе уталожило. Трябваше да измине известно време, докато проумее, че навред цари тишина. Ревът на моторите бе замлъкнал. Състезанието бе приключило.
Четвърт час по-късно Лилиан видя да се приближава към болницата открита кола, в която седяха треньорът и двама механици. Сестрата от приемната ги въведе в чакалнята. И тримата имаха крайно потиснат вид.
— Узнахте ли нещо? — попита Лилиан.
Треньорът кимна към по-младия механик.
— Той е бил там, когато са го извадили от колата.
— От устата му течеше кръв — каза механикът.
— От устата?
— Да. Приличаше на кръвоизлив.
Лилиан погледна механика. Каква бе тази отвратителна комедия? Кръвоизлив можеше да има тя, но не и Клерфе.
— От какво е получил кръвоизлив? — попита тя.
— Кормилото е смачкало гръдния му кош — каза механикът.
Лилиан бавно поклати глава.
— Не! — каза тя. — Не! Треньорът се отправи към вратата.
— Отивам да видя къде е лекарят.
Лилиан чу как между него и сестрата се проведе оживен разговор. После той затихна и отново настъпи напрегнатата тишина, нарушавана единствено от тежкото дишане на двамата механици и жуженето на мухите.
Треньорът се върна обратно. Той се спря на вратата. Очите му изглеждаха неестествено бели сред загорялото му лице. Преди да проговори, той няколко пъти размърда устните си.
— Клерфе е мъртъв — каза той най-после.
Механиците се вторачиха в него.
— Направили ли са му операция? — запита по-младият от тях. — Сигурно са го оперирали не както трябва.
— Операция не му е правена. Починал е преждевременно.
И тримата отправиха погледи към Лилиан. Тя не помръдваше.
— Къде е той? — запита тя на края.
— В момента го привеждат в ред.
С голямо усилие Лилиан каза:
— Вие видяхте ли го?
Треньорът кимна.
— Къде е той?
— По-добре ще е, ако сега не го виждате — каза треньорът. — Можете утре да дойдете.
— Кой ви каза това? — попита Лилиан с безизразен глас. — Кой ви каза това? — повтори тя.
— Лекарят. Сега не бихте го познали. По-добре е да дойдете утре. Ние ще ви отведем в хотела.
Лилиан не се помръдна.
— Защо няма да го позная?
Треньорът замълча за секунда.
— Лицето му — поясни той след това, — лицето му е ударено много силно, а кормилото е смазало гръдния му кош. Лекарят смята, че не е почувствувал нищо. Всичко е станало много бързо. Той веднага е изгубил съзнание. След това вече не е идвал на себе си… Мислите ли — той повиши глас, — че на нас ни е много леко? Ние го познавахме по-дълго от вас!
— Да — отвърна Лилиан. — Вие го познавахте по-дълго от мене.
— Не исках точно това да кажа. Исках да кажа само, че когато някой умре, винаги усещаш едно и също — че него изведнъж го няма вече. Той вече не говори. Допреди малко сякаш е бил тук, а изведнъж вече го няма. Кой може да проумее това? Искам да кажа, че на нас също ни е тежко — стоиш и не проумяваш нищо… Разбирате ли ме?