— Документи? Нима все още са му нужни документи? Портиерът прояви познания и в тази област. Разбира се, че документите били необходими. Навярно се намирали в стаята му, в противен случай трябвало на всяка цена да бъдат намерени. Освен това, заяви портиерът, той щял да се свърже с полицията.
— С полицията?
При всеки нещастен случай трябвало незабавно да се уведомява полицията. Възможно е и да са се обадили вече от фирмата или ръководството на състезанието. Но полицията трябвало да издаде съответно разрешение за погребението. Всичко това, разбира се, било само формалност, но тя трябвало да се съблюдава. Той щял да се погрижи за всичко.
Лилиан кимна. Внезапно почувствува нужда да излезе на въздух. Страхуваше се, че може да изгуби съзнание. Мина й през ума, че от предишната сутрин не бе сложила троха в устата си. Но не искаше да отиде в ресторанта на хотела. Бързо напусна хола и се отправи към „Кафе дьо Пари“. Там си поръча кафе и проседя дълго време, без да се докосне до чашата.
Покрай кафенето преминаваха коли и спираха пред входа на казиното. Натам се отправяха и обиколните автобуси и тълпите туристи, избълвани от тях, послушно следваха своите гидове, които ги развеждаха из игралните зали. Лилиан уплашено подскочи, когато някакъв мъж седна на масата й. Тя изпи на един дъх кафето си и стана. Не знаеше какво да прави. Напразно се мъчеше да се убеди, че дори и да не бе настъпила злополуката, тя пак щеше да бъде сега сама — в Париж или на път за Швейцария. Но нищо не помагаше, чувствуваше край себе си зиналия гроб, водещ към някаква пропаст без дъно, която тя не можеше да забрави нито за миг. Клерфе бе мъртъв и това бе нещо по-различно, отколкото да бъдат просто разделени.
Лилиан намери една пейка, от която можеше да съзерцава морето. Изпитваше чувството, че й предстоят да. извърши редица важни неща, но нямаше сили и воля да стане. „Клерфе, а не аз…“ Мисълта й постоянно се връщаше на това и й се струваше, че ще полудее. „Трябваше аз да умра, а не той! Каква е тази страшна ирония на съдбата!“
Лилиан се върна в хотела и без да говори с никого, качи се в стаята си. На вратата тя се спря. В лицето я удари застоял, мъртъв въздух, сякаш всичко в стаята бе също умряло.
Спомни се, че портиерът й бе поискал документите на Клерфе. Тя не знаеше къде са сложени, но изпитваше страх да влезе в стаята на Клерфе. Тя знаеше още от санаториума как понякога е по-мъчително да видиш вещите на някой покойник, отколкото него самия.
На вратата стърчеше ключ и Лилиан реши, че камериерката почиства стаята. Това все пак бе по-добре, отколкото да се озове вътре сама. Лилиан отвори вратата.
Зад писалищната маса седеше някаква кокалеста жена в сив, шит по поръчка костюм. Тя повдигна глава.
— Какво обичате?
Лилиан помисли, че е сбъркала стаята, но забеляза палтото на Клерфе.
— Коя сте вие? — запита тя.
— Струва ми се, че аз трябва да ви задам този въпрос — отвърна жената рязко. — Аз съм сестрата на Клерфе. А вие какво търсите тук? Коя сте всъщност?
Лилиан замълча. Веднъж Клерфе й бе разказвал, че има сестра, която ненавижда и която го ненавижда. Вече много години нямал никакви известия от нея. Изглежда, това бе тя. Между нея и Клерфе нямаше нищо общо.
— Не знаех, че сте пристигнала — каза Лилиан. — Е, след като вече сте дошла, повече нямам работа тук.
— Очевидно — отвърна жената с леден глас. — Казаха ми, че моят брат е живял тук с някаква особа. Да не би това да сте вие?
— Тези неща няма какво да ви интересуват повече — каза Лилиан и си тръгна.
Тя се върна в стаята си и започна да стяга багажа си, но скоро изостави това занимание. „Не мога да замина, докато той е още тук — противеше се нещо в нея. — Трябва да остана, докато бъде погребан.“
Лилиан отиде отново в болницата. Сестрата в приемната й обясни, че повече няма да може да види Клерфе. Съгласно желанието на член от семейството щяла да се извърши аутопсия на трупа. След това тялото щяло да бъде транспортирано в запоен цинков ковчег.
Пред болницата тя срещна треньора.
— Довечера заминаваме — каза той. — Видяхте ли вече онова едрозъбо чудовище, сестра му? Поискала да го разрежат. Има намерение да заведе дело срещу фирмата и организаторите на състезанието за обезщетение. Обвинява ги в небрежност. Вече е ходила в полицията. Бе също и при нашия директор. Вие го познавате, него трудно може да уплаши човек, но след половинчасов разговор с тази жена, кръвта от лицето му се бе дръпнала. Тя ще ги съди за пожизнена рента. Разправя, че единствената й издръжка идвала от Клерфе. Ние всички заминаваме. Заминете и вие! Всичко вече е свършено.