— Да — отвърна Лилиан. — Всичко вече е свършено.
Тя се луташе безцелно по улиците, сядаше на някоя маса в някое кафене и изпиваше по нещо. Когато притъмня, върна се в хотела.
Изведнъж се почувствува много изморена. Лекарят й бе оставил приспивателно. Но не стана нужда да прибягва към него. Заспа веднага.
Разбуди я телефонен звън. Обаждаше се сестрата на Клерфе. Със заповеднически тон тя заяви, че трябва непременно да говори с нея, затова да отиде още сега в стаята й.
— Ако имате да ми съобщавате нещо, кажете го сега — отвърна Лилиан.
— Това не е разговор за телефон.
— Добре, тогава в дванадесет часа слезте в хола на хотела.
— Много е късно.
— Не и за мене — отвърна Лилиан и окачи слушалката.
Погледна часовника. Наближаваше десет. Бе спала цели четиринадесет часа, но все така се усещаше като пребита. Влезе в банята и за малко да заспи във ваната, ако някой не бе затропал шумно на вратата. Лилиан навлече хавлията си и едва открехна вратата, в стаята се втурна сестрата на Клерфе. Просто не бе в състояние да я възпре.
— Вие ли сте мис Дюнкерк? — запита жената в сивия костюм.
— Казах ви, с мене ще можете да разговаряте в дванадесет часа в хола на хотела — отвърна Лилиан. — Не тука!
— Не виждам никаква разлика. И понеже съм вече тук, то…
— Вие влязохте в стаята против желанието ми — прекъсна я Лилиан. — Трябва ли да се обадя в администрацията, за да поискам помощ.
— Не мога да чакам до дванадесет часа. Влакът ми тръгва по-рано. И така, искате тялото на брат ми да стои на горещия перон, докато намерите време да разговаряте с мене?
Около шията на жената висеше тънка верижка с малко черно кръстче. „Тази персона не се спира пред нищо, за да постигне своето“ — помисли Лилиан.
— Сред книжата на брат ми — продължи жената — намерих копие на един документ, чийто оригинал навярно се намира у вас. Става дума за прехвърлянето на една къща в Ривиерата на ваше име.
— На мое име?
— Нима не знаете за това?
Лилиан погледна листа хартия в костеливата ръка, украсена с два венчални пръстена. „Значи, вдовица — помисли Лилиан. — Нищо чудно тогава.“
— Покажете ми копието — каза Лилиан.
Сестрата на Клерфе се поколеба.
— Не сте ли го виждала?
Лилиан не отговори. Чу, че в банята все още течеше водата и отиде да затвори крана.
— Това ли искахте да ми съобщите така настойчиво? — запита тя, след като се върна.
— Исках само да ви заявя, че семейството на Клерфе, естествено, няма да признае този документ. Ние ще го обжалваме пред съда.
— Правете, каквото искате. А сега, ако обичате, напуснете стаята!
Жената не помръдна.
— Би било по-просто и от ваша страна навярно по-тактично, ако направите писмено една декларация, че не приемате това завещание, което брат ми безсъмнено е направил не без чуждо влияние.
Лилиан я погледна втренчено.
— А може би вече сте изготвили такава декларация?
— Точно така. Нужно е само да я подпишете. Ето! Радвам се, че поне за това проявявате разбиране.
Лилиан взе декларацията и я накъса на парчета, без да я прочете.
— А сега си вървете! Достатъчно ви търпях.
Жената не изгуби самообладание. Тя впи в Лилиан пронизващ поглед.
— Вие казахте, че нищо не знаете за това завещание, нали? Значи не притежавате никакъв документ, така ли?
Лилиан отиде до вратата и я отвори.
— Оставям на вас да установите това.
— Ще го установя! Правото е на наша страна. Най-после има разлика между кръвни роднини и някаква домъкнала се кой знае откъде авантюристка и изнудвачка, която…
На масата имаше една купичка с теменужки, които Клерфе бе донесъл преди два дни. Лилиан я вдигна, без да съзнава, какво върши, и плисна съдържанието й в костеливото лице на жената. Желаеше само едно — да накара този остър, непоносим глас да замлъкне. Увехналите цветя повиснаха по косите и раменете на сестрата на Клерфе, която доби вид, сякаш току-що е излязла от някакво езеро.
Жената отри лицето си.
— Скъпо ще ми платите за това! — просъска тя.
— Знам — отвърна Лилиан. — Изпратете ми сметката за повредената ви фризура, разбира се, също и за роклята ви, а може би дори и за обувките, за бельото ви, за целия ви бъдещ живот, както и за чугунената ви душа, която така изплаших! А сега махайте се, най-после!
Сестрата на Клерфе изчезна. Лилиан погледна стъклената купичка, която все още държеше в ръката си. Не бе и предполагала, че е способна на подобни насилствени актове. „Слава богу, че не хвърлих по нея и купичката“ — помисли тя и изведнъж избухна в неудържим смях, а след това заплака. А със сълзите дойде и освобождаването й от вцепенението.