Само след два часа щеше да замине оттук и никои нямаше да знае за къде. Видя й се глупаво да не поговори с Борис още веднъж.
— Кой е на телефона? — повтори гласът.
Тя отново назова името си.
— Кой?
— Лилиан Дюнкерк.
— Господин Волков не е тук — долетя гласът през шума и пукота на линията.
— Кой говори? Фрау Ешер ли?
— Не, фрау Блис. Фрау Ешер вече не е тук. Господин Волков също не е вече тук. Съжалявам…
— Почакайте! — извика Лилиан. — Къде е той.
Шумът в апарата се усили.
— … отпътува — достигна до слуха на Лилиан.
— Къде е той? — извика тя.
— Господин Волков отпътува.
— Отпътува ли? Къде?
— Това не мога да ви кажа.
Дъхът на Лилиан спря.
— Случило ли се е нещо с него? — запита тя на края.
— Не зная това, madame. Той отпътува. Не мога да ви кажа нищо друго. Съжалявам.
Връзката се прекъсна. Възбудените френски телефонистки отново се разбъбраха. Лилиан постави слушалката. „Отпътува“ — тя знаеше какво означава това на условния език горе в планината. Така се казваше, когато някои умре. В случая не можеше и да означава нещо друго — Та къде би могъл да замине Борис? Дори неговата стара хазайка вече не беше там.
Известно време Лилиан стоя, без да помръдва. Най-после се изправи и слезе долу. Плати сметката си и пъхна билета в джоба си.
— Изпратете нещата ми на гарата — каза тя.
— Веднага ли? — попита портиерът учудено. — Но до заминаването на влака ви има близо два часа. Още е много рано.
— Веднага — каза Лилиан. — Никак не е рано.
XXII
Лилиан седеше на една пейка пред малката гара. Вече се бе мръкнало и тук-таме горяха първите вечерни светлинки. Те придаваха на голото здание особено печален вид. Загорели от слънцето туристи се блъскаха покрай Лилиан и шумно се отправяха към влака за Марсилия.
До Лилиан се разположи някакъв американец и започна нескончаем монолог върху обстоятелството, че в Европа човек никъде не можел да изяде един приличен бифтек, а за поносим хамбургски бифтек можело само Да се мечтае. Дори виенските кренвирши били по-вкусни в Уисконсин.
Лилиан седеше без мисъл в главата си, намираше се в състояние на пълно изтощение и сама не знаеше дали то се дължи на скръбта, на зеещата пустота в душата й или на примирението й със съдбата.
Тя забеляза кучето, но не можа да го познае. То обикаляше по площада, подушваше ту една, ту друга жена, после спря на място и изведнъж се втурна към Лилиан. Американецът подскочи от уплаха.
— Бясно куче! — закрещя той. — Полиция! Застреляйте го!
Овчарският пес премина покрай него и се хвърли върху Лилиан. Скочи на гърдите й, като едва не я събори от пейката, ближеше ръцете й и се опитваше да я близне по лицето. При това така неистово скимтеше, виеше и лаеше, че наоколо се събра тълпа любопитни.
— Волф — слисано извика Лилиан. — Как попадна тук?
Кучето се откъсна от нея и се стрелна към тълпата, която веднага се отдръпна настрана. То прибяга към някакъв човек, който с бързи крачки се приближаваше, и отново се върна при Лилиан. Лилиан бе станала права.
— Борис! — промълви тя.
— Все пак те намерихме — каза Волков. — Портиерът в хотела ми разказа как си тръгнала за гарата. Малко да се бяхме забавили, и щяхме да те изпуснем! Кой знае къде трябваше да те търся след това.
— И така, ти си жив ! — прошепна Лилиан. — Обаждах ти се по телефона, но някаква жена ми каза, че си отпътувал. Помислих си, че…
— Това е било фрау Блис, моята нова хазайка. Фрау Ешер се омъжи повторно. — Волков едва удържаше кучето. — Прочетох във вестниците какво се е случило, затова и дойдох. Не знаех в кой хотел си отседнала, иначе бих ти телефонирал.
— И така, ти си жив — повтори тя.
— Важното е, че ти си жива, душице. Нищо друго няма значение.
Тя го погледна. Веднага и стана ясно какво означаваха тези думи. С тях той искаше да й каже, че всичко друго — цялата му оскърбена гордост, целият му наранен егоизъм са пометени от тази единствено утешителна и последна истина, че любимият човек не е мъртъв, че още живее, че е тук и диша, все едно накъде са били устремени чувствата му и какво се е случило. Борис не бе дошъл от слабост или състрадание, а подтикван от някакво светкавично, последно прозрение, единственото, което му бе останало, единственото, което остава накрая на всекиго, заличавайки всичко друго и проникващо до съзнанието почти винаги твърде късно.
— Да, Борис — каза тя. — Нищо друго няма значение.
Той погледна багажа й.
— Кога заминава влакът ти?
— След един час. Нека си заминава.
— Къде смяташе да отидеш?