— Не. Обадиха ми се от Монте Карло.
Клерфе се поколеба за миг, но виждайки как лицето . й се прояснява, помисли си, че няма да й навреди, ако чуе, че и другаде умират хора.
— От болницата в Монте Карло — каза той. — Един мой познат е починал.
— Трябва ли да се върнете?
— Не. Не може да му се помогне с нищо. Дори си мисля, че това бе щастие за него.
— Щастие?
— Да, Той катастрофира при състезание и щеше да остане недъгав.
Лилиан се вторачи в него. Струваше й се, че не е разбрала добре. Какви вулгарни безсмислици дрънкаше този нетактичен здравеняк?
— А не мислите ли, че понякога и на недъгавите им се живее? — попита тя съвсем тихо и с внезапна ненавист.
Клерфе не отговори веднага. В ушите му още звучеше твърдият, металически, изпълнен с отчаяние глас на жената, повикала го на телефона: „Какво да правя? Ферер не ми остави нищо! Нито грош! Елате по-скоро! Помогнете ми! Затъвам! Вие сте виновен! Всички вие сте виновни! Вие с проклетите си състезания!“
Той отърси от съзнанието си тези мисли.
— Зависи от гледната точка — каза той на Лилиан. — Този човек беше безумно влюбен в една жена, която му изменяше с всеки срещнат механик. Той бе страстен автомобилен състезател, но никога не можеше да надмине средното ниво. От живота не искаше нищо друго освен да победи в някое голямо състезание и да притежава тази жена. И той умря, преди да е разбрал истината и за двете… умря, без да знае дори, че жената не иска да го погледне повече, след като му отрязаха крака. Това имах предвид, когато казах, че е имал щастие.
— А може би е искал да живее въпреки всичко?
— Това не знам — отвърна Клерфе, внезапно раздразнен. — Но съм виждал да умират и по-нещастни. Нима вие не сте виждала?
— Да — каза Лилиан упорито. — Но всички искат да живеят още, макар и мъничко.
Клерфе замълча. „Защо ли й говоря това? — помисли той. — И за какво ли? Не приказвам ли, за да убедя сам себе си в нещо, в което не вярвам? Как само звучеше гласът на приятелката на Ферер по телефона — твърд, студен, металически!“
— Никой не може да избяга от съдбата си — каза той най-после нетърпеливо. — И никой не знае кога и как тя ще го застигне. Какъв смисъл има да се пазариш за времето? И какво представлява всъщност един по-дълъг живот? Само едно по-дълго минало. А бъдещето стига винаги до следващия дъх. Или до следващото състезание. Какво ще бъде после, така и не знаеш.
Клерфе вдигна чашата си.
— Да пием тогава.
— За какво?
— За нищо. Може би за малко повече кураж.
— Уморена съм от прекалено много кураж — каза Лилиан. — А също и от утешенията. По-добре ми разкажете как изглежда животът долу, от другата страна на планината.
— Безотрадно. По цял ден вали. Вече седмици наред. Лилиан бавно остави чашата си на масата.
— Дъжд! — Тя каза това, сякаш произнасяше „живот“. — От октомври тук не е валяло дъжд. Само сняг. Почти забравих вече как изглежда дъждът…
Когато излязоха от бара, навън валеше сняг. Клерфе свирна на една шейна. Започнаха да се изкачват по серпентините. Звънчетата по сбруята на коня звънтяха. Пътят бе утихнал в окръжаващия ги мрак. След известно време дочуха откъм планината звънчетата на друга шейна. Кочияшът спря на една площадка за разминаване близо до един фенер, за да направи път. Конят тропаше с крак и пръхтеше. Другата шейна се плъзна покрай тях сред снежната виелица почти безшумно. Беше ниска транспортна шейна, на която личеше дълъг, обвит в черна мушама сандък. Изпод един брезент до сандъка надничаха цветя, а друг брезент бе хвърлен върху купчина венци.
Кочияшът се прекръсти и подкара наново коня. Изминаха в мълчание последните завои и спряха пред страничния вход на санаториума. Еднa електрическа крушка в порцеланов глобус хвърляше кръг жълта светлина върху снега. Там лежаха няколко отронени от венците зелени листенца. Лилиан слезе от шейната.
— Нищо не помага — каза тя с мъчителна усмивка. — За известно време можеш да го забравиш… но не можеш да му избягаш.
Тя отвори вратата.
— Благодаря — промълви тя. — И простете… не бях подходяща компания. Но не можех да остана сама тази вечер.
— Аз също.
— Вие? Но защо?
— По същата причина, както и вие. Вече ви разказах за моя разговор с Моите Карло.
— Нали казахте, че това било щастие.
— Има различни видове щастие. А и човек какво ли не приказва.
Клерфе бръкна в джоба на палтото си.
— Ето кирша, който сте обещали на прислужника. А това е бутилка водка за вас. Лека нощ.
III
Когато отвори очи, Клерфе видя навън забуленото в облаци небе и чу вятърът да потропва по капаците на прозорците.