Лилиан остана още една седмица в Цюрих, в хотел „Долде“. Почти през цялото време бе на легло. Изведнъж бе почувствувала силна умора. Всяка вечер температурата й се покачваше, и то значително. Волков се посъветва с лекаря, когото бе повикал за нея.
— Тя трябваше отдавна да е постъпила в болница — заяви професорът. — Оставете я тук.
— Тя не иска да остане тук. Иска да отиде в планински санаториум.
Лекарят вдигна в недоумение рамене.
— Както искате. Но вземете линейка.
Волков обеща да последва съвета му. Но разбираше,. че няма да го направи. Неговото преклонение пред живота не се простираше чак дотам, за да не знае, че прекалено голямата загриженост може да бъде също така. пагубна за един болен, както и прекалено малката. По-опасно щеше да бъде, ако се отнася с Лилиан като с умирающа, отколкото да рискува пътуването с обикновена. кола.
Лилиан посрещна Борис с усмивка. Откак болестта й се бе влошила, тя бе станала по-весела. Сякаш тежкото й състояние изкупваше неясното чувство за вина, което изпитваше след смъртта на Клерфе. „Болката от загубата на някого става по-поносима — мислеше Лилиан с лека ирония, — когато знаеш, че на самия тебе не ти остава много да живееш.“ Дори чувството й на протест срещу болестта бе изчезнало след смъртта на Клерфе. Никой не убягваше от участта си, нито болният, нито здравият, и това създаваше някакво парадоксално равновесие.
— Бедничкият ми Борис! — възкликна тя. — Какво ти каза лекарят? Че няма да понеса пътуването ли?
— Нищо подобно.
— Ще го понеса. И то само защото ми се предсказва обратното. И ще живея още много години.
Волков я изгледа изумено.
— Съвсем вярно, душице. И аз чувствувам същото.
— Чудесно. Тогава налей ми една водка.
Тя му подаде чашата си.
— Какви измамници сме само — каза тя след известна време — с нашите евтинички трикове! Но какво друго ни остава? Когато човек се задушава от страх, те все някак му помагат… Превръщат се или във фойерверк, или във фантасмагория или в някоя дребна мъдрост, която скоро се стопява.
През един много мек и топъл ден те отпътуваха за планината. На половината път до превала пресрещнаха на един остър завой някаква кола, която спря, за да могат да се разминат.
— Холман! — Извика Лилиан. — Та това е Холман!
Човекът в насрещната кола вдигна глава.
— Лилиан! И Борис! Но…
Зад него нетърпеливо сигнализираше някакъв италианец, който караше един малък фиат и си въобразяваше, че е самият Нуволари.
— Само да паркирам колата — извика Холман. — Почакайте ме!
Той отмина немного напред, пропусна разгорещения италианец и се върна обратно пеш.
— Какво се е случило, Холман? — попита Лилиан. — Къде сте тръгнали така?
— Нали ви казах, че съм вече здрав.
— А колата?
— Взех я под наем. Видя ми се прекалено глупаво да пътувам с влак. Особено сега, когато отново ми предложиха договор!
— Договор! Кой ви го предложи?
— От предишната ни фирма. Вчера ми се обадиха по телефона. Нужен им е някой, който… — Холман замълча за секунда. После приглади назад косата си. — С Ториани вече са подписали договор, а сега искат да опитат и с мене. Ако всичко върви добре, скоро ще участвувам в по-малките състезания. А след това и в големите. Стискайте ми палци! Колко е хубаво, че успях да се видя с вас, Лилиан!
За последен път видяха колата му от един по-висок завой. Отгоре тя напомняше някакво синьо насекомо, пълзящо надолу по шосето. Холман щеше да заеме мястото на Клерфе, така както Клерфе бе заел някога мястото на друг състезател и както някой друг пък щеше да заеме мястото на Холман.
Лилиан почина шест седмици по-късно в един светъл летен ден — толкова тих, че сякаш цялата природа бе затаила дъх. Тя умря бързо, неочаквано и в пълна самота. Борис бе слязъл за малко до селото. Когато се завърна, намери я мъртва в леглото й. Лицето й бе изкривено, а ръцете й бяха впити в гърлото. Тя се бе задушила при кръвоизлив. Малко по-късно чертите на лицето й се изгладиха. Борис никога не бе я виждал толкова красива. И той си помисли, че тя все пак бе щастлива, доколкото човек изобщо може да бъде щастлив.