— Това е фьонът — каза му келнерът в ресторанта, — вятърът, който изморява повече от всичко. Усещаш го винаги най-напред в костите. Счупените места започват да те болят…[Фьон (нем.) — топъл и сух вятър, духащ откъм склоновете на планината. — Б. пр.]
— Вие скиор ли сте? — попита Клерфе.
— Не. Моите наранявания са от войната.
— Въпреки че сте швейцарец?
— Австриец съм — поясни келнерът. — Със ските за мене е свършено. За никъде съм само с един крак. Но няма да повярвате при такова време как ме боли отрязаната част!
— Как е снегът днес?
— Между нас казано, лепкав като мед. А според бюлетина в хотела — чудесен и пухкав, особено в по-високите райони.
Клерфе реши да отложи за друг път карането на ски. И без това се чувствуваше изморен. Навярно келнерът имаше право за вятъра. Освен това го измъчваше главоболие. „Конякът от снощи“ — помисли той. Всъщност защо бе продължил да пие вчера, след като изпрати до санаториума онова странно момиче с нейната смесица от мирова скръб и жажда за живот? Особени хора живееха тук — хора без кожа. „Но и аз бях някога такъв — помисли той, — преди хиляди години. Обаче аз се промених из основи. Наложи ми се.“ И какво бе останало всъщност от него? Нищо освен малко цинизъм, ирония и привидна невъзмутимост. Какво го чакаше занапред? Докога щеше да има още сили да се състезава? Не беше ли вече в последния рунд? И какво следваше по-нататък? На какво още можеше да се надява? На скромна службица като рекламен агент на автомобилна фирма в някой провинциален градец, а заедно с това и на бавно настъпващата старост с безкрайните вечери, угасващите сили, болезнените спомени, разяждащото волята примирение, рутината и илюзията на едно съществование, изчерпващо се в блудкави повторения.
„Мировата скръб действува заразително! — помисли той и се изправи. — Намирам се в средата на живота си без никакви цели и устои!“ Клерфе облече палтото си и откри в джоба му една черна велурена ръкавица. Бе я намерил вчера на масата в бара, когато се върна да си допие. Навярно я бе забравила Лилиан Дюнкерк. Пъхна я обратно в джоба си, за да й я предаде по-късно в санаториума.
Клерфе бе вървял вече близо час в снега, когато откри недалеч от гората отстрани на пътя ниска квадратна постройка с куполообразен покрив, от който извираше на вълма черен дим. Той се спря. Усети как в душата му се надига, отвратителният спомен за нещо, което винаги се е мъчил да забрави и за да успее, били са му необходими няколко години безсмислено пропилян живот.
— Какво е онова там? — попита той пъргавия момък, който ринеше сняг пред едно дюкянче.
— Отсреща ли? Крематориум, господине.
Клерфе преглътна. Значи, не се бе излъгал.
— Но за какво ви е тук крематориум?
— Ами за болните от санаториума. За покойните, естествено.
— И за тях ви е нужен цял крематориум? Та толкова много ли измират?
Момъкът се подпря на лопатата си.
— Сега вече не толкова, господине. Но по-рано, преди войната — преди Първата, искам да кажа, а и след нея измираха твърде много хора. Зимите тук са дълги, а през зимата, знаете, земята се копае трудно, замръзва и става на камък. Един крематориум е нещо далеч по-практично. Нашият съществува вече близо тридесет години.
— Тридесет години? Значи, имали сте го много преди крематориумите да станат на мода? Преди масовата им употреба, така ли?
Момъкът вдигна към Клерфе неразбиращ поглед.
— Тук винаги сме били първи за практичните неща, господине. А те са и по-евтини. Вече никой не иска да харчи луди пари за транспортирането на мъртъвците: Преди е било съвсем друго. Много семейства са искали да им се изпращат тленните останки на близките им в цинкови ковчези. Били са къде по-добри времена от сега!
— Не се и съмнявам.
— И как не! Трябва да чуете някой път баща ми какво разправя. Обиколил е целия свят по този начин.
— По кой начин?
— Като придружител на тленните останки — заяви мозъкът, удивен от невежеството на непознатия. — В онези времена сред хората все още е имало „пиетет“, господине. Не са оставяли покойниците си да пътуват сами. Особено през океана. Баща ми познава Южна Америка например като джоба си. Там хората са били богати и винаги са искали да им се изпращат мъртъвците. Било е преди модата на самолетите. Транспортирането се е извършвало по железницата и с параход, достойно, както подобава. И е траело, естествено, седмици наред. А да знаете само какво ядене са давали на придружителя на тленните останки! Баща ми е събрал всички менюта и е дал да му ги подвържат. При едно пътуване с някаква благородна чилийска дама наддал на тегло повече от 15 кила. Всичко е било за нейна сметка, дори бирата. Освен това накрая, щом доставили ковчега на място, направили му и един хубав подарък. След това … — момъкът хвърли неприязнен поглед към ниската квадратна сграда оттатък, над която все още се виеше слаб дим — … след това построили крематориума. Отначало го използували само за хората без религия, но сега е станал съвсем на мода.