Выбрать главу

— Така е — потвърди Клерфе. — И то не само при вас!

Момъкът кимна с разбиране.

— Баща ми казва, че днес хората са загубили уважение към смъртта. Причината била в двете световни войни; прекалено много хора загинали в тях. Цели милиони! Именно това съсипало професията му, казва баща ми. Сега дори близките отвъд океана настояват да се изгарят покойните им, а урните, с праха им да се изпращат с въздушна поща за Южна Америка.

— Дори без придружител?

— Без придружител, господине.

От крематориума вече не излизаше дим. Клерфе извади пакет цигари и го поднесе на словоохотливия момък.

— Трябваше да видите пурите, които донесе баща ми — каза той, докато измъкваше цигарата и я разглеждаше, — истински „Хавана“, господине, най-хубавите пури в света. Цели кутии! Беше му жал да ги пуши сам; продаде всичките из тукашните хотели.

— Сега с какво се занимава баща ви?

— Имаме този цветарски магазин. — Момъкът посочи дюкянчето, пред което бяха застанали. — Ако ви потрябва нещо, господине, при нас е по-евтино, отколкото при онези кожодери от селото. А понякога имаме направо чудесна стока. Тъкмо тази сутрин получихме съвсем прясна пратка. Не искате ли да погледнете?

Клерфе се замисли. Цветя? Защо не? Можеше да ги изпрати на онази малка бунтовничка от санаториума, белгийката с майка рускиня. Може би ще я развеселят. А ако нейният надут руски приятел разбере, толкова по-добре. Клерфе влезе в дюкянчето.

Над вратата звънна малко звънче. Зад някаква завеса излезе един мъж, приличащ на нещо средно между келнер и клисар. Бе облечен в тъмен костюм и имаше учудващо нисък ръст. Клерфе го изгледа с любопитство. Беше си го представил с по-атлетична фигура; мина му обаче през ум, че навярно не се е налагало мъжът сам да мъкне ковчезите.

Дюкянчето имаше доста мизерен вид, а цветята бяха от средно качество с изключение на няколко много красиви, съвсем неподходящи за обстановката екземпляри. Погледът на Клерфе се спря на една ваза с бял люляк и на едно клонче прекрасни бели орхидеи.

— Съвсем пресни са! — заяви дребният човечец. — Пристигнаха точно тази сутрин. Орхидеите са наистина първокласни. Ще издържат най-малко три седмици. Съвсем рядък сорт.

— Разбирате ли от орхидеи?

— Да, господине. Познавам много видове. Някои съм срещал и в чужбина.

„Навярно в Южна Америка — помисли Клерфе. — Може би след доставката на ковчезите са го канили от време на време на малки екскурзии в джунглите, за да има какво да разказва след това на своите зяпнали от удивление деца и внуци.“

— Опаковайте ги — каза той и извади от джоба си черната велурена ръкавица на Лилиан. — Прибавете и това към тях. Имате ли плик и една картичка?

Той се запъти обратно към селото. Все още му се струваше, че усеща в ноздрите си противния сладникав мирис на дима от крематориума. Знаеше, че си внушава. Наистина фьонът бе разпръснал дима надолу по склоновете на планината, но той вече се бе отдалечил достатъчно от мястото, за да усеща някаква миризма. Всичко се дължеше на разбунения спомен за пещи, горели денонощно, бълващи дим недалеч от пленническия лагер, в който бе затворен. Пещи, които с напразни усилия се мъчеше да забрави .

Стигнал до селото, Клерфе влезе в една кръчма.

— Дайте ми двоен кирш.

— Изпийте по-добре една сливова — каза кръчмарят. — Имаме превъзходна партида. Киршът го разреждат с вода.

— А нима сливовата не я разреждат?

— Тя не е толкова разпространена и не се експортира. Опитайте, няма да сбъркате!

— Добре. Дайте ми една двойна.

Кръчмарят наля чашата до ръба. Клерфе я изпи на един дъх.

— Имате добра глътка — отбеляза кръчмарят. — Само че така едва ли ще усетите вкуса й.

— Не искам да усещам нищо, просто имах нужда да прочистя устата си от един гаден дъх. Налейте ми още една — този път ще мога да преценя вкуса й.

— Двойна ли?

— Двойна.

— В такъв случай и аз ще пийна една — каза кръчмарят. — Пиенето е заразителна болест.

— Също и за кръчмарите ли?

— Аз съм само наполовина кръчмар, иначе съм художник. През свободното си време рисувам. Един курортист ме научи.

— Чудесно — каза Клерфе. — Тогава да пием за изкуството. Едно от малкото неща, за които все още си струва да вдигаш наздравица. Пейзажите не стрелят по никого. Salut! [Наздраве, привет! (фр.). — Б. пр.]