Клерфе отиде в гаража, за да види колата. „Джузепе“ стоеше в дъното на просторното сумрачно помещение с радиатора си към стената.
Спря се на входа. Видя в полумрака, че някой седи на кормилото.
— На автомобилни състезатели ли си играят вашите помощници? — запита той собственика на гаража, който вървеше редом с него.
— . Онзи там не е мой помощник. Каза, че бил ваш приятел.
Клерфе се вгледа по-внимателно и разпозна Холман.
— Не е ли вярно? — запита собственикът.
— Вярно е. Откога е тук?
— Отскоро. Няма пет минути.
— За първи път ли идва?
— Не. Сутринта вече идва веднъж … но само за малко.
Холман седеше зад кормилото на „Джузепе“ с гръб към Клерфе. Нямаше никакво съмнение, че във въображението си той участвуваше в автомобилно състезание. Чуваше се тихото прещракване на лостовете в скоростната кутия. Клерфе се замисли за миг, после даде знак на собственика на гаража и Двамата излязоха навън.
— Не му казвайте, че съм го видял — помоли той.
Мъжът кимна, без да прояви любопитство.
— Оставете го да прави с колата каквото ще. Ето … — Клерфе извади от джоба си ключа на колата. — Дайте му ключа, ако го поиска. А ако не го поиска, оставете го на арматурното табло, след като си отиде. За следващия път. Естествено, без да включвате мотора. Разбирате, нали?
— Да го оставя да прави каквото пожелае. Също и с ключа ли?
— Също и с колата — каза Клерфе.
Клерфе срещна Холман на обяд в санаториума. Холман изглеждаше изморен.
— От фьона е — обясни той. — Всеки се чувствува отвратително при такова време. Човек спи лошо, тежко и сънува объркани сънища. А ти как си?
— Обикновен махмурлук. Снощи прекалих с пиенето.
— С Лилиан ли?
— След това. Тук горе човек не го забелязва, докато пие … Затова пък на следващата сутрин…
Клерфе се огледа в столовата. Нямаше много хора. Южноамериканците седяха в своя ъгъл. Лилиан я нямаше.
— При това време повечето остават по леглата си — каза Холман.
— А ти излиза ли някъде?
— Не. Разбра ли за Ферер?
— Починал е.
Двамата помълчаха известно време. Към това нямаше какво повече да се добави.
— Какво ще правиш днес следобед? — попита най-после Холман.
— Ще спя и ще се разхождам.. Не се тревожи за мене, доволен съм, че съм някъде, където освен „Джузепе“ няма почти никакви други коли.
Вратата на столовата се отвори. Борис Волков надникна вътре и като видя Холман, му кимна. Направи се, че не забелязва Клерфе. Волков не влезе в помещението, а затвори вратата отново зад себе си.
— Търси Лилиан — каза Холман. — Един господ знае къде може да е отишла! Би трябвало да си е в стаята.
Клерфе се изправи.
— Отивам да спя. Въздухът тука изморява, имаш право. Тази вечер ще можеш ли да останеш? За вечеря, естествено.
— Разбира се. Днес нямам температура, а снощната не съм я нанесъл в болничния лист. Болничната сестра ми има такова доверие, че ми позволява сам да си меря температурата. Не е малко постижение, нали? Да знаеш само как мразя термометрите!
— И така, в осем.
— По-добре в седем. Но нямаш ли желание да се нахраниш някъде другаде? Тукашната кухня навярно вече ти е доскучала?
— Не ставай глупав. През живота си съм имал твърде малко случаи да изпитам порядъчна, предвоенна скука. Днес. подобно нещо се смята за рядка и голяма авантюра, отредена като че ли само за швейцарците и за никого другиго в Европа. Дори не и за шведите; тяхната валута във всеки случай отиде заедно с другите по дяволите, докато навсякъде човечеството се спасяваше. Да ти донеса ли контрабанда нещо за пиене от селото?
— Не. Имам всичко необходимо. Тази вечер тук се устройва домашен гуляй при една италианка — Мария Савини. Тайно, естествено.
— Ти ще отидеш ли?
Холман поклати глава.
— Нямам настроение. Тези домашни гуляи се устройват винаги, когато някой е „отпътувал“ А „отпътувал“ значи починал. Всички пият и си дават един на друг кураж.
— Значи нещо като помен за умрелия?
— Да, нещо подобно. — Холман се прозя. — Време е за задължителната сиеста. Лечение в леглото без много приказки. Важи също и за мене. До довечера, Клерфе!
Кашлицата бе престанала. Лилиан Дюнкерк се отпусна изтощена на леглото. Утринната жертва бе принесена; денят бе заплатен, предната вечер също. Чакаше да я повикат. Беше денят на седмичния рентгенов преглед. Целият ритуал й бе познат до втръсване, въпреки това винаги я вълнуваше.
Мразеше интимността на рентгеновите помещения. Мразеше да стои в тях разсъблечена до кръста и да чувствува върху себе си погледа на асистента. Далай Лама не я смущаваше. За него тя бе просто медицински случай — за асистента обаче бе жена. Дразнеше я не толкова, че е гола; дразнеше я, че когато се появеше на екрана, бе повече от гола. Тогава бе гола и под кожата, гола до костите и до движещите се пулсиращи органи. За проблясващите в червеникавия полумрак очила тя бе по-гола, отколкото сама се бе виждала и можеше някога да се види.