Измина доста време, преди Клерфе да се обади на телефона.
— Вие ли ми изпратихте ръкавицата? — запита тя.
— Да. Бяхте я забравили в бара.
— Цветята също ли са от вас? Орхидеите?
— Да. Не получихте ли картичката ми?
— Вашата картичка?
— Не я ли намерихте?
— Не! — Лилиан преглътна. — Още не. Откъде имате тези цветя?
— Купих ги от един цветарски магазин — отвърна Клерфе учудено. — Защо?
— Тук, в селото, ли?
— Да, но защо? Да не са крадени?
— Не. Или по-скоро — да. Не зная… — Лилиан замълча.
— Да дойда ли при вас? — попита Клерфе.
— Да.
— Кога?
— След един час, тогава тук ще утихне.
— Разбрано, след час. На служебния вход ли?
— Да.
Лилиан въздъхна и остави слушалката. „Слава богу — помисли тя, — ето един човек, на когото не е нужно да се обяснява нищо. Човек, на когото си безразличен и който не се грижи постоянно за тебе като Борис!“
Клерфе стоеше пред страничния вход.
— Не обичате ли орхидеи? — попита той и кимна към снега. Цветята и картонената кутия бяха още там.
— Къде ги купихте? — попита Лилиан.
— В едно малко цветарско магазинче долу… — почти извън селото. Защо? Да не са урочасани? .
— Тези цветя… същите тези цветя — промълви Лилиан с мъка — аз поставих вчера върху ковчега на моята приятелка. За последен път ги видях, преди да отнесат ковчега. Санаториумът не задържа цветята. Отнесоха всичко. Току-що питах прислужника; всичко се изпраща в крематориума. Просто не зная как…
— В крематориума? — попита Клерфе.
— Да.
— За бога! Магазинчето, от което купих цветята, се намира недалеч от крематориума. Представлява някакво мизерно дюкянче и истински се учудих откъде могат да имат такива цветя. Сега всичко е ясно.
— Какво е ясно?
— Някой от служителите в крематориума е запазил цветята, вместо да ги изгори заедно с всичко останало, и ги е продал на цветарския магазин.
Тя втренчи поглед в него.
— Нима е възможно подобно нещо?
— Защо не? Цветята са си цветя и се различават трудно едни от други. Вероятността една подобна история да бъде разкрита е всъщност незначителна. А че някаква рядка орхидея може да попадне отново в същите ръце, които веднъж са я изпратили, е такава изключителна случайност, че никой не би седнал да държи сметка за нея. Клерфе улови ръката на Лилиан.
— Какво ни остава да направим? Да чакаме да получим нервна криза или да се посмеем над неизтощимия търговски дух у човечеството? Аз предлагам да се посмеем… В наши дни не вършиш ли това от време на време, застрашен си да се удавиш в морето от сълзи, заляло прекрасното ни столетие.
Лилиан погледна цветята.
— Но това е отвратително! — прошепна тя. — Да крадеш от мъртвец!
— Не повече и не по-малко отвратително от редица други неща — отвърна Клерфе. — Аз самият никога не си бях и помислял, че мога да претърсвам трупове за цигари и хляб, и все пак съм го правил. През войната. В началото е противно, но после се свиква, особено ако си постоянно гладен и дълго не си пушил. Но хайде, елате! Да идем да пийнем нещо!
Лилиан не откъсваше поглед от цветята.
— А тях тук ли ще оставим?
— Разбира се. Те вече нямат нищо общо с вас, нито с покойната, нито с мене. Утре ще ви изпратя нови. От друг магазин.
Клерфе отвори вратичката на шейната. При това пред погледа му се мярна лицето на кочияша, чиито очи спокойно, но с интерес съзерцаваха орхидеите, и Клерфе вече знаеше, че след като ги закара до хотела, ще се върне, за да прибере цветята. И само един господ знаеше какво щеше да стане с тях по-нататък. За миг у Клерфе се породи желанието да отиде и ги стъпче… Но защо му трябваше да влиза в ролята на господ? От това човек можеше само да си изпати.
Шейната спря. Върху мокрия сняг пред входа на хотела бяха сложени дъски. Лилиан слезе от шейната. Изведнъж, докато я наблюдаваше как се промъква сред трополящите с тежките си обувки спортисти, такава крехка, леко прегърбена, притискаща към гърдите си тънкото палтенце, обута в елегантни вечерни обувки, тя се стори на Клерфе по особен начин екзотична, обвеяна от мрачния чар на болестта сред пращящото здраве наоколо й.