Той я последва. „Но каква е тази авантюра, в която се впускам? — помисли той. — И с кого?“ Наистина тази жена бе нещо по-различно от Лидия Морели, която го бе потърсила по телефона от Рим преди един час. Лидия, която знаеше всички трикове и не забравяше нито един.
Клерфе настигна Лилиан на входа.
— Нека тази вечер — каза той — не говорим за нищо друго, освен за най-несериозните неща на света!
Само час по-късно барът вече бе претъпкан с посетители. Лилиан погледна към вратата.
— Ето че пристига и Борис — каза тя. — Това поне можех да предвидя…
Клерфе бе забелязал вече русина. Волков бавно се промъкваше между туристите, повиснали като гроздове на бара. Държеше се като че Клерфе не съществува.
— Шейната те чака отвън, Лилиан — каза той.
— Освободи я, Борис — отвърна тя. — Не ми е нужна сега шейна. А това е господин Клерфе. Струва ми се, вече се познавате.
Клерфе се надигна от мястото си подчертано небрежно.
— Така ли? — каза Волков. — О, спомням си! Моля за извинение. — Той гледаше малко встрани от Клерфе. — Спортната кола, която подплаши конете ни, нали?
Клерфе долови едва прикритата ирония. Не отговори нищо, но остана прав.
— Изглежда, си забравила, че утре ще ти правят наново рентгенови снимки — каза Волков към Лилиан.
— Не съм забравила, Борис.
— Затова трябва да си отпочинала и отспала.
— Известно ми е. Но имам още достатъчно време. Лилиан говореше бавно, както се говори на дете, неразбиращо от дума. Клерфе схващаше, че за нея това бе единственият начин да овладее гнева си от мисълта, че е под контрол. Изпитваше почти съжаление към русина. Положението му бе наистина безизходно.
— Няма ли да седнете? — попита го той, не без умисъл.
— Благодаря — отвърна Волков хладно, сякаш отговаряше на някой келнер, запитал го дали ще обича да поръча нещо. Също както Клерфе преди малко, и той бе почувствувал, скритата ирония.
— Налага ми се да почакам един човек — каза той на Лилиан. — Ако все пак решиш…
— Не, Борис! Аз оставам тук.
Цялата история омръзна на Клерфе.
— Виждате ли — каза той спокойно. — Аз доведох тук мис Дюнкерк и мисля, че съм в състояние да я върна обратно.
Волков го погледна бегло. Лицето му се изкриви в усмивка.
— Боя се, че ме разбирате погрешно. Но безсмислено е да ви обяснявам.
Той се поклони към Лилиан и за миг изглеждаше като че високомерната му маска ще се разпадне, после отново се съвзе и с тежки стъпки се отправи към бара.
Клерфе седна на мястото си. Не бе доволен от себе си. „Какво търся тук? — помисли той. — Вече не съм на двадесет години!“
— Защо не отидете с него? — попита той унило.
— Искате да се отървете от мене ли?
Погледна я. Тя изглеждаше съвсем беззащитна, но той знаеше, че беззащитността е най-опасното оръжие на жените, защото в действителност никоя жена не е беззащитна.
— Разбира се, не — каза той. — Значи, оставаме!
Лилиан хвърли поглед към бара.
— Но той не си отива — промълви тя. — Охранява ме. Чака да отстъпя.
Клерфе вдигна шишето и наля чашите.
— Добре. Да видим тогава кой пръв ще се предаде.
— Вие не можете да го разберете — отвърна Лилиан остро. — Той съвсем не ревнува.
— Така ли?
— Да. Той е само нещастен и болен и се мъчи да се грижи за мене. Лесно се запазва превъзходство, когато си здрав!
Клерфе премести шишето. „Това хапливо животинче се опитва да разиграва толерантност! — помисли той. — Едва спасено, и вече налита към ръката, която го е отървала!“
— Възможно е — каза той равнодушно. — Но нима да си здрав е престъпление?
Тя се извърна към него.
— Разбира се, не — промълви тя. — Сама не зная какво приказвам. Най-добре е да си отида.
Тя посегна към чантата си, но не стана.
Клерфе чувствуваше, че и тя му е омръзнала вече, но за нищо на света не би я пуснал да си върви, докато Волков още стоеше на бара и я чакаше… „Не съм чак толкова стар“ — помисли си той.
— Не е необходимо да спазвате добрия тон с мене — каза той. — Аз не се обиждам лесно.
— Тук всеки се обижда лесно.
— Аз не съм оттук.
— Да. — Лилиан изведнъж се усмихна. — Изглежда, тъкмо там е причината.
— Каква причина?
— Причината, поради която се дразним. Не разбирате ли? Дори Холман, вашият приятел, се дразни.
— Твърде е възможно — отвърна Клерфе изненадан. — Изглежда, не е трябвало да идвам тук. Също и Волков ли дразня?
— Не сте ли забелязал?
— Възможно. Но защо е нужно да си дава толкова зор да ми го показва?
— Той си тръгва — каза Лилиан.
Клерфе сам виждаше.
— А вие? — попита той. — Не е ли по-добре да си стоите в санаториума?