— Кой може да знае със сигурност това? Далай Лама? Аз? Крокодила? Господ? — Тя вдигна чашата си. — И кой носи отговорност? Кой? Аз? Господ? И кой за кого отговаря? Елате, хайде да танцуваме!
Клерфе остана на мястото си.
Тя го погледна втренчено.
— И вие ли се страхувате за мене? И вие ли смятате, че е по-добре…
— Не смятам нищо — отвърна Клерфе. — Просто не умея да танцувам. Но ако желаете, можем да опитаме.
Те се отправиха към танцовата площадка.
— Агнес Сомервил винаги вършеше онова, което й бе предписано от Далай Лама — каза Лилиан, когато потънаха сред шума на тропащите със спортните си обувки туристи. — Абсолютно всичко…
IV
В санаториума бе тихо. Болните почиваха. Лежаха мълчаливо в леглата или шезлонгите си, проснати като жертвени животни, в които умореният въздух водеше безгласна борба с невидимия враг, тайно глождещ в топлия мрак на дробовете им.
Лилиан Дюнкерк в светлосин панталон седеше на своя балкон. Нощта беше отминала и бе забравена. Тук горе винаги ставаше така — щом настъпеше утрото, нощната паника се стопяваше като злокобен призрак и човек трудно можеше да я проумее. Лилиан се протегна в светлината на късния предиобед. Вчерашният ден бе сякаш забулен от някаква мека, блестяща завеса, а утрешният като че не съществуваше. Виждаше как от снега, навят през нощта върху балкона, стърчи бутилката водка, оставена й от Клерфе.
Телефонът иззвъня. Лилиан вдигна слушалката.
— Да, Борис… не, разбира се, не… докъде бихме стигнали, ако правим и това?… Да не говорим повече… разбира се, можеш да дойдеш… да, сама съм, кой друг би…
После излезе отново на балкона. За миг размисли дали да скрие водката, но след това си донесе чаша и отвори бутилката. Водката бе много студена и много приятна на вкус.
— Добро утро, Борис — каза тя, чувайки, че зад нея се хлопва вратата. — Както виждаш, наливам се с водка. Ще пийнеш ли и ти? Тогава донеси си чаша.
Намести се удобно в шезлонга и зачака. Волков се появи на балкона с чаша в ръка. Лилиан облекчено въздъхна. „Слава богу, днес поне ще мине без проповеди!“ — помисли тя. Волков си наля. Тя протегна към него чашата си. Той й я напълни догоре.
— Защо пиеш, душице? — попита той. — От рентгена ли те е страх?
Лилиан поклати глава.
— Температура ли имаш?
— И това не. Дори е под нормалната.
— Далай Лама каза ли вече нещо за снимките?
— Не. Какво може да каже? А и не искам нищо да знам.
— Добре — отвърна Волков. — Да пием тогава.
Той изпи чашата си на един дъх и прибра бутилката.
— Налей ми още една чаша — каза Лилиан.
— Колкото искаш.
Тя го наблюдаваше. Знаеше, че той ненавижда навика и да пие. Но също знаеше, че сега не би се опитвал да я разубеждава. Беше твърде умен, познаваше настроенията й.
— Да ти налея ли още една? — попита той вместо това. — Чашите са малки.
— Не. — Лилиан остави чашата до себе си, без да пие. — Борис — каза тя и опъна крака върху креслото. — Ние се разбираме с тебе отлично.
— Наистина ли?
— Да. Ти ме разбираш прекалено добре, аз тебе също. В това се състои и нещастието ни.
Волков се засмя.
— Особено щом задуха фьонът.
— Не само при фьона.
— Или когато пристигнат чужденци.
— Виждаш ли — каза Лилиан. — Ти вече знаеш причината. Можеш всичко да обясниш. А аз нищо. Знаеш за мене всичко предварително. Колко е изморително това! А може би и тук причината е фьонът?
— Фьонът и пролетта.
Лилиан затвори очи. Усещаше върху лицето си поривистия неспокоен планински въздух.
— Защо не ме ревнуваш? — запита тя.
— Ревнувам те. Постоянно.
Тя отвори очи.
— От кого? От Клерфе ли?
Той поклати глава.
— А аз мислех, че от него. От кого тогава?
Волков не отговори. За какво го пита тя? И какво разбира тя от ревност? Ревността не започва с един човек и не свършва с него. Тя започва с въздуха, дишан от любимия, и не свършва никога. Даже и със смъртта на другия.
— От кого, тогава, Борис? — попита Лилиан. — Значи, все пак от Клерфе.
— Не знам. Ревнувам те може би от онова нещо, което той донася със себе си тук горе.
— И какво донася той със себе си? — Лилиан се протегна и отново затвори очи. — Не трябва да ревнуваш. След няколко дни Клерфе ще си замине и ще ни забрави, а и ние него.
Известно време тя остана да лежи мълчаливо в шезлонга си. Волков седеше зад нея и четеше. Слънцето се издигаше все по-високо и докосна с ръба на своя менлив диск от светлина очите й, които се изпълниха под клепачите й с топло, оранжевозлатно сияние.
— Понякога ми се иска да извърша нещо съвсем безразсъдно Борис — каза тя. — Нещо, което ще разчупи тази стъклена клетка. Да се запилея нанякъде… сама не зная къде…