— Тези неща би трябвало да имате предвид, когато вечер, вместо да останете в леглото си, се „измъквате“, за да се шмугнете час по-скоро в бар „Палас“. И то само по една тънка рокличка и копринени обувчици!
— Това няма нищо общо с Холман!
— Така е. Обаче аз вярвам в лечебната сила на забраненото. До този момент бях убеден, че вие също!
За миг Лилиан се обърка.
— Да, но не по отношение на другите — каза тя след малко.
— Правилно. А повечето хора вярват в това само когато се отнася до другите. — Клерфе се взираше надолу към езерото. — Ето го! Виждате ли го? Чуйте само как взима завоите! Все още не е забравил превключването на скоростите. Тази вечер Холман ще бъде друг човек!
— Къде? В Цюрих ли?
— Навсякъде. Дори и тук.
— Тази вечер той ще легне с температура.
— Не ми се вярва. А дори и да е така! По-добре малко температурка, отколкото да се мотае около колата, провесил нос, и да се смята за недъгав.
Лилиан рязко се извърна. „Недъгав“! — помисли тя. — Само защото е болен? Какво си позволяваше този невъзпитан здравеняк? Може би смяташе и нея за недъгава? Спомни си вечерта в бар „Палас“, когато бе говорил по телефона с Монте Карло. Тогава също бе споменал за някакъв „недъгав“!
— Малко „температурка“ тук бързо може да се превърне в смъртоносно белодробно възпаление — каза тя с неприязън. — Но за това, изглежда, не ви е грижа! Навярно тогава само бихте казали, че за Холман е било щастие да умре, след като е седял още веднъж зад волана на спортна кола, с вярата, че някога ще стане велик състезател!
Лилиан веднага съжали за думите си. Сама не разбираше защо изведнъж я обзе такова раздразнение.
— Имате добра памет — каза Клерфе развеселен. — Забелязах това и по-рано. Но, успокойте се, колата не е толкова бърза, колкото ви изглежда по звука. С вериги на гумите не може да се развие състезателна скорост. — Клерфе обхвана раменете й. Лилиан не каза нищо и не помръдна. Гледаше как „Джузепе“ — малък и черен — се промъква зад гората към езерото. Фучащ като разсърдена земна пчела, той се открояваше рязко сред белия блясък на снега. Лилиан чуваше равномерното бумтене на мотора и ехото, което планините си подхвърляха. Колата се насочи към шосето, което през прохода излизаше от другата страна на планината. И изведнъж Лилиан разбра, че тъкмо това бе причината за раздразнението й. Видя как колата изчезна зад някакъв завой. Сега до слуха й достигаше единствено боботенето на мотора — сякаш далечен, призивен барабан, зовящ на път в неизвестността.
— Да се надяваме, че няма да се „измъкне“ съвсем — каза Клерфе.
Лилиан не отговори веднага. Устните й бяха пресъхнали.
— За какво му е да се „измъква“? — проговори тя след известно време с усилие. — Та той е вече почти излекуван. Защо да рискува всичко?
— Понякога тъкмо тогава човек рискува.
— Вие бихте ли рискували на негово място?
— Не знам.
Лилиан си пое дъх и продължи:
— Бихте ли го направили, ако знаехте, че вече никога няма да оздравеете?
— Вместо да остана тук ли?
— Вместо да вегетирате тук няколко месеца повече. Клерфе се усмихна. Познаваше и други начини на вегетиране.
— Зависи какво се разбира под това — каза той.
— Да живееш благоразумно! — отвърна Лилиан рязко. Той се засмя.
— Виждате ли, тъкмо по такива въпроси не бива да се съветвате с един автомобилен състезател.
— Кажете, бихте ли го направили?
— Нямам представа. Тези неща никога не знаеш предварително. Може би щях да го направя, за да избягам още веднъж от себе си, което за мене означава живот без оглед на времето… но може би и аз бих заживял по часовник и щях да броя всеки спечелен ден и час. Подобно нещо не можеш да знаеш със сигурност. В това отношение съм преживял забележителни изненади.
Лилиан измъкна рамото си изпод ръката на Клерфе.
— Не е ли необходимо преди всяко състезание да изяснявате този въпрос със себе си?
— Отстрани тези неща изглеждат може би по-драматични, отколкото са в действителност. Аз съвсем не се състезавам от романтични подбуди. Състезавам се, защото имам нужда от пари и защото не умея да върша нищо друго, а не от жажда за силни преживявания. Преживявания съм имал достатъчно в нашия проклет век, без да съм ги желал. Предполагам, вие също.
— Да — отвърна Лилиан, — но не каквито трябва…
Внезапно дочуха отново шума на мотора.
— Холман се връща — каза Клерфе.
— Да — повтори Лилиан и пое дълбоко въздух. — Връща се. Разочарован ли сте?
— Не. Исках само да покара малко колата. Последния път, когато беше в нея, получи първия си кръвоизлив.
Лилиан видя „Джузепе“ да се носи с бясна скорост по шосето. Изведнъж й стана непоносимо, че ще трябва да види сияещото лице на Холман.