— Трябва да се прибера — каза тя нервно. — Крокодила вече ме търси! — Тя се извърна към входа на санаториума. — А вие кога ще пътувате през прохода? — попита тя.
— Когато вие пожелаете — отвърна Клерфе.
Беше неделя, а неделите в санаториума се понасяха винаги по-трудно от останалите дни на седмицата. Те носеха със себе си някакво измамливо спокойствие, освободено от еднообразието на делниците. Лекарите идваха по стаите само ако бе необходимо, така че човек можеше да си мисли, че е здрав. От това обаче в неделни дни пациентите ставаха особено неспокойни, а вечер сестрата трябваше многократно да прибира болните на легло от стаи, в които съвсем не им беше мястото.
Въпреки забраната Лилиан слезе на вечеря — обикновено Крокодила не правеше проверки в неделя. Бе изпила две чаши водка, за да се освободи от меланхолията на здрача, но това не й се беше удало. Тогава си бе облякла най-хубавата рокля — понякога дрехите помагат повече от всяка друга морална утеха, — но този път и това не беше от полза. Кафарът — внезапната мирова скръб, стълкновението с бога, познат на всекиго тук горе, появяващ се и изчезващ без видима причина, бе останал. Бе долетял като черна пеперуда.
Едва когато влезе в трапезарията, разбра откъде идва всичко. Помещението беше почти пълно, а на една маса в средата седеше Ева Мозер, заобиколена от половин дузина нейни приятели. На масата имаше торта, бутилка шампанско и подаръци, увити в пъстра хартия. Това бе последната й вечер. На другия ден следобед трябваше да си замине.
В първия миг Лилиан поиска да се върне, но забеляза Холман. Той седеше сам близо до масата на тримата облечени в черно южноамериканци, които чакаха смъртта на Мануела. Холман й махна с ръка.
— Днес карах „Джузепе“ — каза тон. — Видяхте ли ме?
— Да. Да ви е видял и някой друг?
— Кой например?
— Крокодила? Или Далай Лама?
— Никой. Колата бе паркирана до тренировъчната писта. А там не могат да я видят. Пък дори и да са ме видели! Аз съм щастлив. Вече си мислех, че не ще мога да управлявам проклетата таратайка!
— Изглежда, тази вечер всеки е щастлив — отвърна Лилиан с горчивина. — Погледнете там!
Тя посочи към масата, на която седеше Ева Мозер с разгорещено, угоено лице, заобиколена от нейните взимащи участие в радостта й и все пак завиждащи приятели. Ева седеше сред тях като човек, изтеглил на лотария голямата печалба и изведнъж не можещ да проумее откъде са се взели толкова много приятели на празненството му.
— А вие? — попита Лилиан Холман. — Премерихте ли си температурата?
Холман се засмя.
— За това има време до утре. Днес не искам да мисля за тези неща.
— Не усещате ли температура?
— Все ми е едно. А и не усещам нищо.
„Защо му задавам тези въпроси? — помисли си Лилиан. — Нима му завиждам, както другите на Ева Мозер?“
— Клерфе няма ли да дойде тази вечер? — попита тя.
— Не. Днес следобед неочаквано му дойдоха на гости. А и за какво му е да да се мъкне постоянно тук? Навярно му е скучно.
— Защо тогава не си замине? — запита Лилиан раздразнено.
— Ще си замине, но след няколко дни. В сряда или в четвъртък.
— Тази седмица ли?
— Да. Предполагам, че ще отпътува заедно с госта си.
Лилиан не отговори. Не можеше да разбере дали Холман не й разказва тези неща предумишлено и понеже не бе сигурна, реши, че е така, и затова престана да го разпитва.
— Имате ли нещо за пиене при себе си? — попита тя.
— Нито капка. Днес следобед подарих последния си джин на Шарл Ней.
— По обед не донесохте ли с колата бутилка водка?
— Дадох я на Долорес Палмър.
— Защо? Да не сте решили изведнъж да ставате образцов пациент?
— Нещо такова — отвърна Холман малко смутено.
— Днес по обед бяхте всичко друго, само не и това.
— Тъкмо по тази причина — каза Холман. — Искам пак да карам кола.
Лилиан отмести чинията си.
— А с кого ще се „измъквам“ вечер отсега нататък?
— Ще се намерят достатъчно желаещи. А и Клерфе все още е тук.
— А после?
— Ами Борис? Той няма ли да дойде тази вечер?
— Не, няма да дойде. Казах му, че имам главоболие. С Борис не мога да се „измъквам“.
— Наистина ли имате главоболие?
— Да. — Лилиан стана от мястото си. — Тази вечер ще ощастливя дори Крокодила, за да бъдат щастливи всички. Отивам да спя. „В прегръдките на Морфей!“ Лека нощ, Холман.
— Случило ли се е нещо, Лилиан?
— Нищо освен обикновената история. Скука! „Признак на добро здравословно състояние“ — би казал Далай Лама. Когато човек бил съвсем зле, не изпитвал никаква тревога. Прекалено слаб вече бил за това. Колко е милосърден бог, нали?