Дежурната сестра бе завършила вечерната си обиколка. Лилиан седеше на леглото си и се опитваше да чете. След известно време остави книгата. Пред нея отново се простираше нощта с трескавото очакване да заспи, с неспокойния сън и с внезапните стресвания, с онези моменти на безтегловност, в които не разпознаваше нищо — нито стаята, нито самата себе си, в които й се струваше, че виси сред свистящата тъмнина, а край нея и в нея няма нищо друго освен страх, смътен и изначален страх пред смъртта, траещ безкрайни секунди, дордето прозорецът бавно започне да просветва и се превърне най-после в нещо познато и вече не е черен призрачен кръст сред непонятния хаос, а обикновен прозорец; дордето стаята пак стане стая, а кълбото от първобитен ужас и безмълвно стенание отново придобие нейния образ, пребиваващ само временно на този свят под името Лилиан Дюнкерк … На вратата се почука. Появи се Щарл Ней по червена пижама и домашни пантофи.
— Всичко е наред! — прошепна той. — Ела оттатък у Долорес! Прощално празненство за Ева Мозер.
— Това пък какво е? Защо не си заминава? Нужно ли й е да празнува раздяла?
— Не на нея, на нас ни е нужно да празнуваме!
— Нали вече празнувахте в трапезарията?
— Това бе само за заблуда на сестрата. Хайде, ела, не се разкисвай!
— Нямам настроение.
Шарл Ней коленичи пред леглото й.
— О, ела, Лилиан, ти лунно тайнство от старо сребро и разжарен огън! Останеш ли, ще се косиш, че си сама, отидеш ли оттатък, ще те е яд, че си дошла, така че е все едно … затова ела! — Той се заслуша към коридора и отвори вратата. Чу се тропот на патерици и покрай стаята премина, куцукайки, една мършава старица. — Ето идват всички! Дори „стрептомицинената Лили“. Идва и Ширмер с Андре.
Край вратата се появи и изчезна белобрад старец в болнична количка, тикана от млад мъж с танцуваща походка.
— Както виждаш, дори мъртвите се надигат, за да приветствуват госпожица Мозер с „Ave Caesar, morituri te salutant“ — поясни Шарл Ней. — Забрави за една вечер руското си наследство и си припомни своя весел валонски баща. Хайде, облечи се и ела! [Здравей, Цезар, отиващите да умрат те приветствуват (лат.) — Б. пр.]
— Няма да се облека. Ще дойда по пижама!
— Ела, както искаш, но ела!
Долорес Палмър живееше един етаж по-ниско от Лилиан. От три години държеше апартамент, състоящ се от спалня, всекидневна и баня. Плащаше най-високия наем в санаториума и се възползуваше най-безогледно от вниманието, което й се засвидетелствуваше за това.
— За тебе има две бутилки водка в банята — каза тя на Лилиан. — Къде искаш да седнеш? До дебютантката, поемаща пътя към живота на здравите, или между неизлечимите охтичави? Избери си място.
Лилиан се огледа. Картината й бе позната. Лампите бяха забулени с кърпи. Белобрадият старец обслужваше грамофона, чийто високоговорител бе затъпкан с бельо, а „стрептомицинената Лили“ седеше на пода в един ъгъл, тъй като чувството й за равновесие бе нарушено от многото лекарства и тя лесно се катурваше. Останалите бяха насядали наоколо в половинчато и донякъде изкуствено бохемско настроение, приличаха на преждевременно застарели деца, тайно измъкнали се от леглата след вечеря. Долорес Палмър носеше „китайски костюм“ — дълга рокля с голям шлиц. Тя излъчваше някаква трагична красота, която самата не усещаше. Обожателите й се подмамваха от нея като странници от дълго жадуван мираж. И докато те се изтощаваха в екстравагантности, Долорес не желаеше всъщност нищо повече от един обикновен живот, запълнен с еснафски добродетели и възможно най-голям лукс. Великите чувства я отегчаваха, но тя ги предизвикваше и след това ревностно се преборваше с тях.
Ева Мозер седеше до прозореца и гледаше навън. Щастливото й настроение бе прекършено.
— Погледни я как циври! — обърна се Мария Савини към Лилиан. — Какво ще кажеш, а?
— И защо реве?
— Попитай я сама. Няма да повярваш, смята, че мястото й било тук, в санаториума.
— Да — каза Ева Мозер. — Тук е моят дом. Тук бях щастлива. Тук имам приятели. Долу не познавам никого.
За момент всички млъкнаха.
— Но вие можете да си останете тук — каза Шарл Ней след малко. — Никой не ви пречи.
— А баща ми? За него е много скъпо да оставам тук. Той настоява да изуча някаква професия. Но каква професия? Та аз не умея нищо! А малкото, което умеех, забравих тук напълно.
— Тук човек забравя всичко — заяви миролюбиво „стрептомицинената Лили“ от своя ъгъл. — Който престои тук няколко години, вече не струва за нищо.
От години Лили беше опитното зайче на Далай Лама за новите лечебни методи. В момента изпробваше върху нея действието на стрептомицина. Тя не го понасяше добре. Но дори Далай Лама да се откажеше от лечението й и да я изпишеше от санаториума, не би могло да й се случи подобно нещо, както на Ева Мозер. Тя бе единственият пациент в санаториума от този край и можеше навсякъде да си намери лесно работа. Тя бе превъзходна готвачка.