— Какво ще стане с мене? — вайкаше се Ева Мозер в паника. — Секретарка? Та кой ще ме вземе? Мога само лошо да пиша на машина. А и много хора се боят от секретарки, идващи от санаториум.
— Станете секретарка на някой белодробно болен — изграчи белобрадият старец.
Лилиан разглеждаше Ева, сякаш бе праисторическо животно, внезапно изпълзяло от някоя земна пукнатина. И по-рано бе виждала вече пациенти да твърдят, след като ги изпишат, че предпочитат да си останат тук, но това бе само учтива любезност към оставащите, за да се смекчи странното усещане за дезертьорство, съпровождащо изписването им. Но Ева Мозер бе друг случай. Тя говореше каквото мислеше. Тя бе искрено отчаяна. Бе свикнала със санаториума и изпитваше страх от живота долу.
Долорес Палмър тикна в ръката на Лилиан чаша водка.
— Тази глупачка! — каза тя, гледайки с отвращение към Ева. — Никакви маниери! Как само се държи! Направо просташки, нали?
— Отивам си — заяви Лилиан. — Не мога да издържам.
— Не си отивай! — каза Шарл Ней и се поклони към нея. — Красива, мъждукаща светлинка сред неизвестността, остани при нас! Нощта е пълна със сенки и плоскоумия и ние се нуждаем от тебе и от Долорес като пътеводни звезди за парцаливите платна на нашите галеони, за да не бъдем стъпкани от страхотните дюстабани на Ева Мозер. Изпей нещо, Лилиан!
— А сега и това. Какво да изпея? Люлчина песен за децата, които никога няма да бъдат родени?
— Ева ще има деца! Много … Не се безпокой! Не, изпей песента за облаците, които не се връщат, и за снега, който погребва сърцата. Песента за заточениците в планината. Изпей я за нас! Не за кухненската медуза Ева. Тази нощ се нуждаем от тъмното вино на самовъзхвалата, повярвай ми. Безмерната сантименталност е все пак по-добра от сълзите.
— Шарл е докопал отнякъде половин бутилка коняк — установи Долорес делово и се отправи на дългите си нозе към грамофона.
— Пусни новите американски плочи, Ширмер!
— Това чудовище! — въздишаше подир нея Шарл Ней. — Красива е като цялата поезия на света, а има мозък на данъчен чиновник. Обичам я, както се обича джунгла, а тя ми отвръща сякаш е зеленчукова градина. Човек вече не знае какво да прави!
— Да страдаш и да си щастлив.
Лилиан се изправи. В същия миг вратата се отвори и в очертанията й се появи Крокодила.
— Така си и мислех! Цигари! Алкохол в стаята, оргия! Дори и вие сте тук, госпожица Рюш! — просъска тя към „стрептомицинената Лили“. — Домъкнали сте се на патерици! Вие също, господин Ширмер! Би трябвало да сте си в леглото!
— Би трябвало отдавна да съм в гроба — отвърна белобрадият старец весело. — Теоретически аз съм вече покойник. — Той изключи грамофона, измъкна коприненото бельо от високоговорителя и го размаха във въздуха. — Животът ми е взет на заем! За него важат по-други закони, отколкото за този, в който съм роден!
— Така ли? И какви са те, ако смея да запитам?
— Само такива, които повеляват да се вземе от живота колкото може повече. А как ще постигнеш това, си е лично твоя работа!
— Трябва да ви помоля веднага да се приберете в стаята си! Кой ви докара тук?
— Собственият ми разум! — Белобрадият старец се покатери в количката си. Андре се поколеба да го изкара навън. Лилиан излезе напред.
— Аз ще ви заведа в стаята. — Тя затика количката към вратата.
— Значи, вие! — каза Крокодила. — Можех да си го помисля!
Лилиан затика количката по коридора. Шарл Ней и другите я следваха. Те се кискаха като заловени в лудория деца.
— Един момент! — каза Ширмер и обърна количката си обратно към вратата. Там стоеше Крокодила, изпълнен с величие. — От онова, което вие сте пропуснали в живота — заяви Ширмер, — може да се създаде щастливо съществование за трима болни! Благословена нощ желаем за стерилно чистата ви съвест!
Той обърна количката си към коридора. Сега я затика Шарл Ней.
— За какво са тези нравствени вълнения, Ширмер? — запита той. — Доброто животно изпълнява само дълга си.
— Знам. Само че го изпълнява с такова проклето чувство за превъзходство. Но знай, че аз ще я надживея! Надживях нейната предшественичка … беше на четиридесет и четири години и умря ненадейно за четири седмици от рак … също и този звяр ще … впрочем на колко години е Крокодила? Сигурно над шейсет! Някъде към седемдесет! Ще надживея и нея!