— Ето една красива цел! Няма що, благородни хора сме! — ухили се Шарл.
— Не е така — отвърна белобрадият старец с яростно задоволство. — Ние сме осъдени на смърт. Но не само ние. Другите също! Всички! Всички! Само че ние знаем, а другите не!
Половин час по-късно в стаята на Лилиан дойде Ева Мозер.
— Леглото ми тук ли е?
— Вашето легло?
— Да. Стаята ми е изпразнена. Също и дрехите ми ги няма. Все пак трябва да спя някъде. Къде могат да бъдат нещата ми?
Това бе една от обикновените шеги, когато изписват някого от санаториума — да скрият през последната нощ нещата му. Ева Мозер бе отчаяна.
— Бях дала да ми се изглади всичко. Ами ако го изцапат? Сега, когато заминавам долу, трябва да пазя парите си.
— Баща ви няма ли и там да се грижи за вас?
— Той иска да се отърве от мене. Струва ми се, че възнамерява пак да се жени.
Изведнъж Лилиан почувствува, че не може да понася момичето нито минута повече при себе си.
— Идете при асансьора — каза тя — и се скрийте, докато Шарл Ней излезе от стаята си. Той ще дойде при мене. Тогава влезте в стаята му. Той няма да я заключи. Обадете ми се по телефона оттам. Кажете, че ще потопите смокинга му във вряла вода и ще залеете бельото му с мастило, ако леглото и нещата ви не бъдат веднага върнати. Разбрахте ли?
— Да, но …
— Те са само скрити. Не знам от кого, но бих се учудила, ако Шарл Ней не е замесен в тази работа.
Лилиан вдигна телефонната слушалка.
— Ало, Шарл?
Тя кимна на Ева Мозер да върви.
— Шарл — каза тя. — Можеш ли да наминеш за малко при мене? Да? Добре.
Шарл пристигна след няколко минути.
— Какво стана с Крокодила? — попита Лилиан.
— Всичко е наред. Долорес го уреди майсторски.
Как само умее да се преструва! Просто й каза истината, че сме искали да заглушим отчаянието си от това, че оставаме тук. Блестяща идея! Струва ми се, в очите на Крокодила почти имаше сълзи, когато си тръгна.
Телефонът иззвъня. Гласът на Ева Мозер бе така силен, че Шарл можеше да го чуе.
— Тя е в банята ти — каза Лилиан. — Пуснала е във ваната гореща вода. В лявата си ръка държи новия ти вечерен костюм, а в дясната шишето с тюркоазното ти мастило за писалки. Не се опитвай да я изненадаш. В момента, в който отвориш вратата, тя ще действува. Ето, говори с нея.
Лилиан му подаде слушалката и отиде до прозореца. Хотел „Палас“ в селото бе още осветен. След две, най-много три седмици и това ще свърши. Туристите ще отлетят оттук като прелетни птици и дългата еднообразна година ще се проточи през пролетта, лятото и есента, та до следващата зима.
Зад нея щракна телефонът.
— Тази мръсница! — каза Шарл Ней недоверчиво. — Това не се е родило в собствената й глава! Ти защо ме повика тук?
— Исках да узная какво е казал Крокодила.
— Иначе не си толкова припряна! — Шарл се ухили. — Утре ще си поговорим повече по този въпрос. Сега трябва да спася вечерния си костюм. Онази простачка е способна да го свари на чорба! Лека нощ. Беше великолепна вечер!
Той затвори вратата след себе си. Лилиан чу пантофите му да шляпат бързо по коридора. „Вечерният му костюм“ — помисли тя. Този символ на неговата надежда за оздравяване, за свобода, за нощи, прекарани долу в градовете, неговият талисман, каквото за нея представляваха двете й собствени вечерни рокли, които бяха ненужни тук горе, но от които не се отказваше, сякаш животът й зависеше от тях. Откажеше ли се от тях, отказваше се от надеждата. Тя отиде отново до прозореца и загледа светлините долу в селото. Великолепна вечер! Познаваше много такива безутешни, великолепни вечери! Лилиан дръпна завесите. Чувствуваше как отново я обзема паника. Затърси скритите таблетки за сън. За миг й се стори, че чува вън мотора на Клерфе. Погледна часовника. Той можеше да я спаси от дългата нощ, обаче бе невъзможно да му се обади. Нали Холман й каза, че имал гост? Или гостенка? Коя е тя? Някоя здравенячка от Париж, Милано или Монте Карло! Да върви по дяволите! И без това си заминава след няколко дни. Глътна таблетките. „Трябва да се предам — помисли тя, — трябва да върша само онова, което ми казва Борис. Трябва да заживея с тази мисъл, не трябва да се съпротивявам, трябва да се предам, но ако се предам, съм загубена!“
Лилиан седна на масата си и извади хартия за писма. „Любими мой — написа тя, — ти с твоето неясно лице никога не идваш, винаги очакван, не чувстваш ли, че времето изтича … ?“ След това престана да пише, блъсна от масата касетката, в която имаше вече много неизпратени писма, писма, за които не знаеше адрес, погледна белия лист пред себе си и помисли: „За какво плача? Та с това няма нищо да променя …“