Междувременно националните чувства се бяха поуспокоили. Когато Рене чу, че близките на Рихтер в Германия загинали при въздушно нападение, сключи мир с него и оттогава двамата заиграха сговорно.
С течение на времето Рене отново легна на легло и понеже сега и двамата нямаха вече телефон, куриерската служба се извършваше от неколцина пациенти, между които и Лилиан.
Преди три седмици Рене почина. По това време Рихтер бе толкова слаб, че се очакваше и неговата кончина, затова никой не искаше да му съобщи за смъртта на Рене. За да го залъжат някак, Крокодила реши сама да поеме играта; междувременно тя се бе научила да играе шах, но естествено не бе противник за Рихтер. По тази причина Рихтер, който все още мислеше, че играе с Рене, не можеше да се начуди как този добър играч изведнъж се бе превърнал в кръгъл идиот.
— Не искате ли да се научите да играете шах? — запита Рихтер Лилиан, която му бе донесла последния ход на Крокодила. — Ще схванете всичко много бързо, аз ще ви покажа.
Лилиан видя страха в сините очи на стареца. Той си мислеше, че щом като Рене играе вече толкова лошо, значи, скоро ще умре, и се страхуваше, че ще остане отново без партньор. Затова питаше всекиго, който го посетеше.
— Човек може да научи шах много бързо. Ще ви покажа всички трикове. Играл съм даже срещу Ласкер.
— Нямам талант за това. А също и търпение.
— Всеки има талант. А търпение трябва да имаш, ако нощем не можеш да спиш. Какво друго да прави тогава човек? Да се моли? Това не помага. Аз съм атеист. Философията също не помага, полицейските романи само за известно време. Опитвал съм всичко, Мила госпожице. Само две неща помагат. Едното е при тебе да има друг човек, затова се и ожених, но жена ми почина отдавна…
— А другото?
— Да решаваш шахматни задачи. Това е толкова далечно от всичко човешко… от съмнението и страха… толкова абстрактно, че те успокоява. Шахматът е свят, в който не съществува нито паника, нито смърт. И това помага! Поне за една нощ… а и повече ние не желаем, нали? Само да издържим до следващото утро…
— Да. Тук човек не желае повече.
През прозореца на таванската стаичка не се виждаше нищо друго освен облаци и един заснежен планински склон. Облаците бяха жълти, златисти и неспокойни в ранния следобед.
— Да ви науча ли? — запита Рихтер. — Можем да започнем веднага.
Силните очи в мъртвешкия череп блестяха. „Те жадуват за човешко общуване — помисли си Лилиан, — а не за шахматни проблеми. Жадуват за живо същество, което да бъде при тях, когато вратата внезапно се отвори и не влезе никой освен безмълвният вятър, от който кръвта руква от гърлото и изпълва дробовете, докато човек се задуши.“
— Колко време сте вече тук? — попита Лилиан.
— Двайсет години. Един цял живот, нали?
— Да. Един живот.
„Един живот — помисли тя, — но какъв! Всеки ден прилича на другия в безкрайното си еднообразие. Ден след ден, а в края на годината дните се сливат, сякаш са били само един-единствен ден, до такава степен са били еднакви! Не — помисли Лилиан, — не искам така! Не искам да свърша по този начин! Не искам!“
— Ще започнем ли днес? — попита Рихтер.
Лилиан поклати глава.
— Вече няма смисъл. Няма да остана много дълго тук.
— Заминавате си? — изграчи Рихтер.
— Да. След няколко дни.
„Какво говоря? — помисли тя уплашено. — Та това не е вярно!“ Но думите останаха в съзнанието й, сякаш не би могла повече да се освободи от тях. Объркана, Лилиан се изправи.
— Оздравяхте ли?
Дрезгавият глас звучеше така гневно, сякаш Лилиан бе злоупотребила с доверието на стареца.
— Не заминавам за дълго — каза тя бързо. — Заминавам само за кратко време. Ще се върна обратно.
— Всички се връщат обратно — изграчи Рихтер успокоено. — Всички.
— Да занеса ли вашия ход на Рене?
— Безполезно е. — Рихтер събори фигурите върху шахматната дъска до леглото си. — Положението му е такова, че все едно е изгубил играта. Кажете му, че трябва да започнем нова игра!
— Да… Нова игра… Да…
Безпокойството не напусна Лилиан. Следобед успя да убеди една млада помощна сестра в операционната зала да й покаже последните рентгенови снимки, които й бяха направени. Сестрата мислеше, че Лилиан не разбира нищо от тези неща, и й донесе плаките.
— Мога ли да ги задържа за малко? — попита Лилиан.
Сестрата се колебаеше.
— Това е против правилника. Не ми е разрешено изобщо да ви ги показвам.
— Професорът сам ми ги показва почти винаги и ми ги обяснява, но последния път забрави. — Лилиан отиде до гардероба и извади една рокля. — Ето роклята, която ви обещах преди известно време. Сега можете да я вземете.