Сестрата се изчерви.
— Жълтата рокля? Наистина ли имахте това намерение?
— Защо не? Вече не ми е по мярка. Много съм отслабнала за нея.
— Можете да дадете да ви я стеснят.
Лилиан поклати глава.
— Хайде, вземете я.
Сестрата пое роклята, сякаш бе от стъкло, и я допря до гърдите си.
— Мисля, че ми е съвсем по мярка — прошепна тя и се огледа в огледалото. После положи роклята върху облегалката на един стол. — Ще я оставя за няколко минути. Също и снимките. Като се върна, ще взема всичко. Трябва да отида до номер двайсет и шести. Тя „отпътува“.
— „Отпътува“?
— Да. Преди един час.
— Кой е двайсет и шести номер?
— Малката южноамериканка от Богота.
— Тази с тримата роднини? Мануела?
— Да. Настъпи бързо, но можеше да се очаква.
— Какви глупости говорим! — каза Лилиан, озлобена от деликатния жаргон на санаториума. — Тя не е „отпътувала“, а е починала, мъртва, не съществува вече!
— Да, естествено — отвърна сестрата уплашено, като гледаше с крайчеца на очите си към роклята, която висеше на стола като жълто карантинно знаме.
Лилиан забеляза това.
— Хайде, вървете — каза тя по-спокойно. — Имате право. Когато се върнете, ще можете наведнъж да вземете всичко.
— Добре.
Лилиан трескаво измъкна черните лъскави плаки от плика и отиде с тях до прозореца. В действителност тя не умееше да ги разчита. Далай Лама й бе показвал само понякога сенките и петната, за които ставаше дума. От няколко месеца вече не бе правил това.
Лилиан разглеждаше рентгеновите снимки, тяхната блестяща сивочерна повърхност и неясните образи, от които зависеше животът й. Ето раменните й кости, ето гръбнака, ребрата, ето скелета й, а между тях зловещото и призрачно нещо, което се нарича здраве или болест. Тя си спомни своите предишни снимки, спомни си за безформените сиви петна и се опита да ги открие наново. Стори й се, че ги вижда и че са станали по-големи. Лилиан се отдръпна от прозореца и запали лампата. Свали абажура, за да бъде светлината по-силна, и изведнъж сякаш видя себе си — мъртва, след години, прекарани в гроба, с разкапани вече меса, превърнати в сива пръст, с белеещи се в полумрака кости, единственото, което бе устояло на времето. Лилиан сложи плаките на масата. „Отново върша глупости“ — помисли тя, но въпреки това отиде до огледалото и се взря в него. Заразглежда лицето си, това лице, което едновременно беше нейно и не нейно, огледално обърнато и чуждо и въпреки това свое! „Не го познавам, не знам как изглежда в действителност — помисли тя, — не познавам онова лице, което виждат другите, познавам само огледалния му призрак, който е измамен, защото дясната му страна за другите е лява. Познавам само тази лъжа, също както познавам и другата лъжа — цветовете и формата, докато действителното — скелета, работещ мълчаливо в мене за появяването си на бял свят — всъщност не познавам. Това там — помисли тя и погледна към черната, лъскава плака — е единственото истинско огледало!“
Лилиан опипа челото и страните си, почувствува под пръстите си костите и й се стори, че са по-близо до кожата отпреди. „Плътта вече се топи — помисли тя. — От очните кухини се плези вече неподкупната безименна смърт, а може би наднича невидимо зад рамото ми и нейните и моите очи се срещат в огледалото?“
— Но какво правите там? — попита младата сестра зад гърба й. Беше влязла в стаята безшумно с гумените си подметки.
— Гледам се в огледалото. За два месеца съм отслабнала с три фунта.
— В последно време наддадохте половин фунт.
— Отново съм го смъкнала.
— Прекалено неспокойна сте. И трябва да ядете повече. Намирам, че отпочивате добре.
Лилиан се извърна рязко.
— Защо ни третирате винаги като деца? — каза тя, — неимоверно раздразнена. — Наистина ли мислите, че вярваме в басните, които ни разказвате? Ето… — Тя подаде на сестрата рентгеновите снимки. — … Погледнете тук! Разбирам достатъчно! Много добре знаете, че няма подобрение!
Сестрата я погледна ужасено.
— Умеете да разчитате рентгенови плаки? Учила сте това?
— Да, учила съм.. Имах предостатъчно време.
Това не беше вярно. Но чувствуваше, че вече не може да спре. Имаше усещането, че стои на високо опънато въже с ръце още върху перилата на станока, в момента, преди да се пусне и тръгне над пропастта. Все още можеше да избегне всичко, ако замълчеше сега, а всъщност тъкмо това желаеше и нещо по-силно от страха я тикаше напред.
— Тук няма никаква тайна — каза тя спокойно. — Сам професорът ми каза, че положението ми не се е подобрило, а, напротив, се е влошило! Исках само да видя това със собствените си очи, затова ви помолих да ми покажете снимките. Не разбирам защо се прави от това толкова театър пред пациентите! Много по-добре е, когато човек е наясно.