— Повечето не могат да го понесат.
— Аз мога да го понеса. Затова ли не ми го казахте?
Лилиан имаше чувството, сякаш усеща безмълвната тишина на очакването всред безкрайната дълбочина на цирковия купол под себе си.
— Та нали сама казвате, че вече ви е известно — отвърна сестрата колебливо.
— Какво? — запита Лилиан без дъх.
— Рентгеновите снимки… Нали ги разчитате…
Тишината на очакването изведнъж не бе повече тишина.
Тя се превърна в някакво остро, чуждо пищене в ушите.
— Естествено знам, че положението ми не се е подобрило — каза Лилиан мъчително. — Подобно нещо се случва доста често.
— Ама, разбира се — избърбори сестрата облекчено. — Винаги съществуват колебания. Към по-добро и към по-лошо. Слаби рецидиви се появяват винаги. Особено през зимата.
— И през пролетта — каза Лилиан, — както и през лятото и есента…
Сестрата се засмя.
— Имате чувство за хумор. Само ако можехте да се поуспокоите! И да спазвате предписанията на професора! В последна сметка той знае всичко най-добре.
— Ще правя, както казвате. Не забравяйте роклята си. Лилиан чакаше с нетърпение сестрата да вземе снимките и роклята и да си отиде. Струваше й се, че заедно с нея в стаята бе нахлул и полъх от смъртта, донесен в гънките на белия кител от стаята на Мануела. „Колко е несъобразителна! — помисли тя. — Колко несъобразителни сме всички в отношенията си един към друг! Защо не си тръгва? Колко бавно и с какво отвратително задоволство сгъва роклята!“
— Няколкото фунта ще наваксате бързо — каза сестрата. — Само повечко да ядете! Започнете още от тази вечер! За десерт има великолепно шоколадово суфле с ванилиев крем.
„Самата аз предизвиках това — размишляваше Лилиан. — Не защото съм смела, а понеже се страхувам. Защо излъгах? Исках да чуя обратното! Въпреки всичко човек винаги иска да чуе обратното!“
Почука се и на вратата се появи Холман.
— Клерфе заминава утре. Тази нощ има пълнолуние. Горе в „Горската хижа“ се устройва обичайното за случая празненство. Искате ли да се „измъкнем“ и този път и да се качим горе заедно с него.
— И вие ли?
— Да. За последен път.
— Починала е Мануела.
— Чух вече. Това носи облекчение за всички. За тримата й роднини със сигурност, а може би също и за Мануела.
— Говорите като Клерфе — каза Лилиан враждебно.
— Мисля, че с време всички трябва да се научим да говорим като Клерфе — отвърна Холман спокойно. — При него дистанцията е по-близка, затова всичко звучи по-остро. Той живее от едно състезание до друго. И с всяка измината година шансовете му намаляват. Ще бъдем ли тази вечер заедно с него?
— Не знам.
— Това е последната му вечер тук. А Мануела няма да оживее обратно независимо какво вършим.
— Отново говорите като него.
— А защо не?
— Кога заминава той?
— Утре следобед. Иска да се измъкне от планината, преди да завали повторно. Прогнозата за времето предсказва за утре вечер сняг.
— Сам ли заминава? — попита Лилиан с усилие.
— Да. Идвате ли тази вечер?
Лилиан не отговори. Прекалено много й се струпа от един път. Трябваше да размисли. Но какво имаше толкова за размисляне? Не вършеше ли само това вече месеци наред? Просто трябваше да реши.
— Нали искахте отсега нататък да бъдете по-благоразумен? — попита тя.
— Не и тази вечер. Долорес, Мария и Шарл също ще дойдат. На входа ще бъде Жозеф. Ако се измъкнеш оттук в десет часа, ще успеем да стигнем навреме за лифта. Той ще работи тази нощ до един часа. Ще дойда да ви взема. — Холман се засмя. — От утре ставам най-послушният и най-благоразумен обитател на „Бела виста“. Днес ще празнуваме!
— За какво?
— За каквото и да е. За това, че е настъпило пълнолуние, че пристигна „Джузепе“, че все още живеем, че се разделяме с Клерфе.
— Че утре ставаме отново примерни пациенти?
— Също и затова. Ще дойда да ви взема. Празненството е костюмирано. Не сте забравили, нали?
— Не.
Холман затвори вратата след себе си.
„Утре — помисли Лилиан. — Утре… Какво се бе случило изведнъж? Та това «утре» бе по-различно от вчерашното, както и от всички преди това! Утре вечер Клерфе ще си е заминал и всекидневната скука на санаториума ще се разпростре отново над всичко… като мокър сняг, какъвто донася винаги болният вятър, мек и тих, покриващ и задушаващ бавно всичко… Но не и мене! — помисли тя. — Не и мене!“