Един висок мъж с черен кожен калпак се изправи в шейната и заговори успокоително на конете. До него седеше млада жена, заловила се здраво за перилата на седалката. Лицето й бе обгоряло от слънцето, а очите й бяха необикновено светли.
— Съжалявам, че ви изплаших — каза Клерфе. — През ум не ми мина, че конете в този край не са свикнали на автомобили.
Мъжът продължи да се занимава с животните, след това отпусна юздите и полуизвърнат към Клерфе, каза хладно:
— Поне не на автомобили, вдигащи такъв шум! Но аз можех и сам да се справя с шейната. Благодаря ви все пак за опита да ни спасите.
Клерфе вдигна очи. Видя една високомерна физиономия, в която проблясваше едва доловима подигравка, сякаш непознатият учтиво се надсмиваше над Клерфе, че съвсем ненужно се е вмъкнал в ролята на герой. Отдавна не му се бе случвало да изпита такава неприязън към някого от прав поглед.
— Исках да спася не вас — отвърна той сухо, — а само колата си от плазовете на шейната ви.
— Надявам се, че при това не сте се изцапали ненужно. Мъжът отново се извърна към конете. Клерфе погледна жената. „Ето каква била работата — помисли си той. — Иска сам да изглежда герой!“
— Не, не се изцапах — отвърна той бавно. — Имах работа само с конете ви, но не и с вас!
Санаториумът „Бела виста“ бе разположен върху неголямо възвишение над селото. Клерфе паркира колата на равното място до входа, където вече имаше няколко шейни. Изключи мотора и хвърли върху капака покривало, за да не замръзне водата в радиатора.
— Клерфе! — извика някой откъм входа.
Обърна се и за своя изненада видя Холман да тича към него. Очакваше да го намери в леглото.
— Клерфе! — извика Холман. — Ти ли си наистина?
— Доколкото истини съществуват, аз съм. Ами ти! Тичаш като младо момче! А аз си мислех, че си на легло.
Холман се засмя.
— Тук това се смята за старомодно. — Той потупа Клерфе по гърба и впери поглед в колата. — Още отдолу познах рева на „Джузепе“ и помислех, че халюцинирам. След това ви видях да слизате по склона. Каква изненада! Откъде идваш?
— От Монте Карло.
— Да знаеш как се радвам! — Холман не можеше да се успокои. — И пристигаш с „Джузепе“, стария лъв! Вече си мислех, че сте ме забравили!
Той милваше гальовно каросерията на колата. С нея бе участвувал заедно с Клерфе в половин дузина състезания. В нея бе получил и първия си тежък кръвоизлив.
— Това е самият „Джузепе“, нали? А не някой негов по-млад брат?
— Самият „Джузепе“. Но вече не участвува в състезания. Купих го от фирмата. Сега вече е в пенсия.
— Също като мене!
Клерфе го погледна.
— Ти не си в пенсия, а в отпуска.
— Цяла година! Това вече не е отпуска. Но да влезем, трябва да отпразнуваме срещата! Какво пиеш сега, все още ли си на водка?
Клерфе кимна.
— Та при вас намира ли се водка?
— За гости ще се намери всичко. Това е модерен санаториум.
— Така изглежда. Има вид повече на хотел.
— Това спада към лечението — модерна терапия! Не сме вече пациенти, а курортисти. Думи като „болест“ или „смърт“ са табу. Никой не иска да мисли за тях — това е приложна психология. Много практично за поддържане на бодър дух, но въпреки това смъртта си взима своето. Какво си правил в Монте Карло? Да не би да си участвувал в ралито?
— Да. Не четеш ли вече спортните новини?
За миг Холман се смути.
— В началото ги следях, а после се отказах. Идиотска история, нали?
— Не, съвсем разумна. Ще ги четеш пак, когато седнеш отново зад кормилото.
— Да — каза Холман, — когато отново седна зад кормилото и когато спечеля на лотария голямата печалба. С кого участвува в ралито?
— С Ториани.
Двамата тръгнаха към входа на санаториума. Склоновете на планината червенееха в лъчите на залязващото слънце. Скиори като черни точки се плъзгаха сред снежния блясък.
— Красиво е тук.
— Да, красив затвор.
Клерфе не отвърна нищо. Той познаваше други затвори. — Сега редовно ли участвуваш с Ториани? — попита Холман.
— Не. Ту с един, ту с друг. Чакам тебе.
Това не беше истина. От половин година Клерфе участвуваше в автомобилните състезания заедно с Ториани. И понеже Холман не четеше вече спортната хроника, можеше спокойно да го излъже.
Лъжата подействува на Холман като вино. Изведнъж по челото му изби тънка ивица от капчици пот.
— Направи ли нещо в ралито? — попита той.
— Нищо. Финиширахме с голямо закъснение.
— Откъде потеглихте?
— От Виена. Това беше направо луда идея. На всяко кръстовище трябваше да чакаме. А и аз съвсем не се стремях да спечеля, исках само да изпробвам новата кола.