„Горската хижа“ бе разположена високо над селото и през зимата веднъж в месеца при пълнолуние се оставяше отворена за през цялата нощ, като се устройваше ски-спускане с факли. За тази цел хотел „Палас“ бе изпратил горе един малък цигански оркестър от двама цигулари и един цимбалист. Цимбала носеха със себе си, тъй като в „Горската хижа“ нямаше пиано.
Гостите пристигаха маскирани или в скиорски костюми. Шарл Ней и Холман си бяха залепили мустаци, за да не ги познаят. Шарл Ней бе във вечерен костюм. Беше го облякъл вместо маскарадна дреха иначе не му се удаваше случай. Мария Савини бе прикрила лицето си с испанска воалетка, а косата й бе обвита с тесен ешарп. Долорес Палмър носеше китайския си костюм — Лилиан Дюнкерк бе облякла светлосините си панталони и едно късо кожено яке. Хижата беше претъпкана, но Клерфе бе успял да запази една маса до прозореца — оберкелнерът на хотел „Палас“, който отговаряше и за хижата, бе страстен любител на автомобилни състезания.
Лилиан бе много възбудена. Тя се взираше навън през прозореца в тревожната нощ. Някъде високо над планината бушуваше буря, от която не се забелязваше тук долу нито следа. Луната се появяваше за миг иззад разпокъсаните облаци и отново пропадаше в тях, а сенките на облаците правеха белите склонове да изглеждат като живи, сякаш гигантски призрачни фламинго облитаха земята с могъщите си криле.
В камината на хижата гореше ярък огън. За пиене имаше горещ пунш и вино.
— Какво ще вземете? — попита Клерфе. — Всичко, което се сервира тук, е гореща — все едно пунш или глинтвайн… Но оберкелнерът е запазил за нас малко водка и коняк, ако пожелаем. Днес следобед му позволих да направи една обиколка с „Джузепе“ през селото. Зацапа ми две свещи и бе на върха на щастието. Желаете. ли коняк? Аз предлагам глинтвайн.
— Добре — каза Лилиан. — Нека бъде глинтвайн. Келнерът донесе чашите.
— Кога заминавате утре? — попита Лилиан.
— Следобед, преди здрачаване.
— И за къде?
— За Париж. Ще дойдете ли с мене?
— Да — отговори Лилиан.
Клерфе се засмя. Не й вярваше.
— Добре — каза той. — Но няма да можете да вземете много багаж. „Джузепе“ не е пригоден за това.
— Нямам нужда от много неща. А останалото може да ми се изпрати допълнително. Къде ще спрем най-напред?
— Първо ще се измъкнем от снега, който така ненавиждате. Не е много далеч. Отвъд планината в Тесин. По посока на Лаго Маджоре. Там е вече пролет.
— А след това накъде?
— За Женева.
— А след това?
— За Париж.
— Не може ли да се пътува направо за Париж?
— В такъв случай трябва да потеглим още тази нощ.
Малко е далечко за един ден.
— А от Лаго Маджоре може ли да се стигне за един ден?
Изведнъж Клерфе впери в нея внимателен поглед. До този момент бе смятал всичко за празни приказки, но тя разпитваше прекалено подробно, за да е така.
— Ако денят е дълъг, може — каза той. — Но защо?
Не желаете ли да разгледате нарцисовите ливади край Женева? Всеки иска да ги види.
— Мога да ги видя и от колата.
На терасата възпламениха фойерверк. Заизлитаха ракети, завъртяха се огнени колела, пръскайки искри, а след това дойде ред и на ракетни снаряди. Те излитаха стръмно нагоре с червена светлина и когато човек вече мислеше, че са приключили самотния си полет, те се пръскаха внезапно на златни, зелени и сини снопове и поемаха към земята; превърнати в стотици блестящи кълба.
— За бога! — прошепна Холман ненадейно. — Далай Лама!
— Къде е?
— На входа. Току-що е дошъл.
Професорът действително стоеше на входа, бледен и плешив и оглеждаше внимателно безредието в хижата. Бе облечен в сив костюм. Някой му нахлузи на главата една картонена шапка. Той я прати рязко на земята и се отправи към една маса, близо до вратата.
— Кой можеше да предположи? — каза Холман. — Какво ще правим сега?
— Абсолютно нищо — каза Лилиан.
— Не е ли най-добре да се опитаме да се промъкнем навън с тълпата?
— Не.
— Той няма да ви познае, Холман — заяви Долорес Палмър. — С тези мустаци.
— Ами вас? А Лилиан? Особено Лилиан.
— Можем да седнем така, че да не вижда лицата ви, — каза Шарл Ней и се изправи. Долорес смени мястото си с него, а Мария Савини седна на стола на Холман. Клерфе се усмихваше развеселен и погледна насреща към Лилиан, за да разбере дали не желае да си сменят местата. Тя поклати глава.
— Преместете се, Лилиан — каза Шарл Ней. — Иначе ще ви познае и утре ще стане голям скандал. И без това сметката ни за този месец не е малка.
Лилиан гледаше бледото лице на Далай Лама с неговите безцветни очи как плува като луна над масите, изчезва от време на време сред гъмжилото, за да се появи наново подобно на своя двойник на небето сред облаците.