— Не — отвърна тя. — Ще остана тук.
Скиорите се готвиха за спускането.
— Няма ли да отидете с тях? — попита Долорес Клерфе. Той бе в скиорски костюм.
— Дори и не мисля. Прекалено е опасно за мене.
Долорес се засмя.
— Той го казва сериозно — обади се Холман. — Опасно е всичко, което не владееш напълно добре.
— А ако го владееш? — попита Лилиан.
— Тогава е още по-опасно — каза Клерфе. — Тогава човек става лекомислен.
Излязоха навън, за да видят спускането. Холман, Шарл Ней, Мария Савини и Долорес се промъкнаха сред всеобщата бъркотия на входа; Лилиан, без да бърза, мина с Клерфе покрай воднистия поглед на професора.
По утъпканата пътека те се отправиха към мястото на спускането. Пушливият пламък на факлите хвърляше отражения върху снега и лицата. Първите скиори се стрелнаха надолу по осветения от луната скат, държейки, високо в ръцете си факлите. Те скоро се превърнаха в светли точици и се скриха зад други по-ниски възвишения. Лилиан гледаше как скиорите се втурват надолу по стръмните склонове, сякаш се впускаха в самия живот, както ракетите, достигнали в полета си най-високата точка, се устремяваха към земята сред дъжд от звезди.
— Кога тръгваме утре? — запита тя Клерфе.
Клерфе я погледна. Разбра я веднага.
— Когато пожелаете — отвърна той. — По всяко време, дори и след като се стъмни, както и по-рано или по-късно, ако не сте се приготвила.
— Това не е необходимо. Мога бързо да си стегна багажа. Кога искате да тръгнем?
— Към четири часа.
— Мога да бъда готова в четири.
— Добре. Ще дойда да ви взема.
Клерфе отново загледа към скиорите.
— С мене няма да имате никакви главоболия — каза Лилиан. — Можете да ме свалите в Париж. Ще пътувам като…
Тя потърси вярната дума.
— … Като някой, който стои на пътя и го взимаш до близкия град? — попита Клерфе.
— Да… Точно така.
— Добре.
Лилиан усещаше, че трепери. Наблюдаваше Клерфе. Той не запита нищо повече. „Няма какво да му обяснявам — помисли тя. — Той ми вярва. Това, което е за мене решение на живот и смърт, за него е само обикновено намерение, каквото човек може да има всеки ден. Може би не ме смята за особено болна. Навярно човек трябва да е претърпял злополука при автомобилни състезания, за да му изглежда нездрав!“
За своя изненада Лилиан почувствува как от плещите й изведнъж се смъкна дълго носен товар. Това беше първият човек от много години насам, който не проявяваше интерес към болестта й! Това я правеше щастлива по особен начин. Струваше й се, като че с това бе преминала някаква непристъпна до този момент граница. Болестта, която винаги бе заставала помежду й и света като мътен прозорец, изведнъж не съществуваше повече. Вместо нея пред погледа й се простираше ясен и чист в далечината, облян от лунна светлина, животът — осеян с облаци, долини и съдби, а тя самата не бе вече отлъчена от него, а му принадлежеше; стоеше също като другите, като здравите, пред огромната, блестяща писта със запалена, пращяща факла в ръка, готова да полети надолу и напред… Какво бе казал веднъж Клерфе? Че онова, което най-много заслужава да се постигне в живота, е да съумееш сам да избереш смъртта си. Тогава тя не може да те премаже като плъх или да те издебне и задуши, когато не си готов. Тя бе готова! Трепереше, но бе готова!
VI
На следващата сутрин Волков дойде при Лилиан и я завари да стяга багажа си.
— За заминаване ли се готвиш, душице? Толкова отрано?
— Да, Борис. Заминавам.
— Защо е нужно всичко това? Само след няколко дни ще разопаковаш всичко обратно.
Вече няколко пъти я бе виждал да събира багажа си. Този порив я обземаше всяка година подобно на нагона за отлитане през пролетта и есента при прелетните птици. Тогава куфарите й оставаха по няколко дни, а понякога и по цели седмици неотворени, докато малодушието обхванеше Лилиан и тя се откажеше от намерението си.
— Аз си отивам, Борис — каза тя. Страхуваше се от неизбежните обяснения. — Този път си тръгвам наистина!
Борис се бе облегнал на вратата и я наблюдаваше. По леглото бяха пръснати рокли и палта, а по дръжките на прозорците висяха свитери и нощници. Обувки с високи токчета имаше върху тоалетната масичка и по столовете, а близо до балконската врата бяха нахвърляни накуп скиорски принадлежности.
— Тръгвам си наистина — повтори Лилиан нервно, понеже не й вярваше.
Борис кимна с глава.
— Утре ще си тръгнеш. А в други ден или след една седмица ще разопаковаме всичко обратно. Защо се измъчваш напразно?