— Борис! — извика тя. — Остави това! Вече няма смисъл! Аз си тръгвам!
— Кога, утре?
— Не, днес.
Лилиан усещаше неговата отстъпчивост и неверие. Това бяха паяжините, които отново посягаха да я омотаят и сковат.
— Заминавам — каза тя решително. — Днес. С Клерфе. Видя как погледът му се промени.
— С Клерфе?
— Да. — Тя го погледна. Искаше й се час по-скоро да свърши всичко. — Тръгвам сама. Но ще замина с Клерфе, понеже и той заминава днес и понеже сама нямам достатъчно кураж за това. Нямам никакви други причини да пътувам с него. Сама не съм достатъчно силна срещу всичко тук горе…
— И срещу мене ли?
— Също и срещу тебе… Но не така, както ти си мислиш.
Волков се отдръпна от вратата и се приближи към нея.
— Ти не можеш да си отидеш така… — каза той.
— Мога, Борис. Исках да ти пиша. Погледни това там… — Тя му показа малкото месингово кошче за отпадъци до масата, в което личеше смачкана хартия за писма. — Просто не бях в състояние. Безсмислено е да се опитвам да ти обясня…
„Безсмислено — помисли Волков. — Какво означава това? Как може днес да бъде безсмислено нещо, което вчера изобщо не е съществувало?“ Той хвърли поглед към разхвърляните дрехи и обувки. Само преди секунда те представляваха картина на прелестен безпорядък. Сега те изведнъж придобиха друг вид в рязката светлина на раздялата и се превърнаха в оръжия, насочени към сърцето му. Той вече не виждаше в тях очарователното безредие, а ги гледаше с болката, която човек изпитва, завърнал се от погребението на скъп покойник и ненадейно попаднал на някоя от личните му вещи — шапка, бельо, чифт обувки…
— Ти трябва да останеш тук — каза той.
Лилиан поклати глава.
— Знам, че не съм в състояние да ти обясня. Затова исках да си тръгна, без да те виждам. Смятах да ти пиша отдолу… Но сигурно и това нямаше да мога. Не ме измъчвай, Борис…
„Не ме измъчвай — помисли той. — Така казват винаги всички жени — тези олицетворения на миловидност, себелюбие и безпомощност, когато се готвят да разкъсат сърцето на някого. Не ме измъчвай! А дали някога се замислят, че всъщност те измъчват другия? А може би би изглеждало още по-безотрадно, ако наистина мислеха и това. Тогава състраданието им би заприличало на стръкче коприва, с което те галят, за да успокоят болката ти.“
— Отиваш с Клерфе?
— Заминавам с Клерфе — отвърна Лилиан измъчено. — Той ще ме вземе в колата си така, както се взима пешеходец от пътя. В Париж ще се разделим. Аз оставам там, а той ще продължи. В Париж живее чичо ми, който се разпорежда с малкото пари, които имам. Ще остана там.
— Къде, при чичо си?
— Не, в Париж.
Лилиан знаеше, че не казва истината, но в този момент й изглеждаше като истина.
— Разбери ме, Борис! — помоли тя.
Той погледна куфарите.
— За какво ти е нужно да те разберат? Нима не е достатъчно, че си отиваш?
Лилиан отпусна глава.
— Прав си! Продължавай да удряш!
„Продължавай да удряш — помисли той. — Когато човек за миг трепне от болка, те ти казват: продължавай да удряш!, сякаш самите те са изоставени. Тяхната логика никога не се простира по-далеч от последния ти отговор — всичко преди това на часа се заличава, сякаш не се е случвало. За тях е от значение не онова, което е предизвикало твоя стон, а самият стон.“
— Аз не те удрям — каза той.
— Но искаш да остана при тебе.
— Бих желал да останеш тук. В това има разлика. „Ето че и аз започвам вече да лъжа — помисли той. — Разбира се, че искам да остане при мене! Тя е единственото, последното, което имам. Планетата Земя се е смалила за мене до размерите на това селце. Мога да изброя обитателите му, тъй като познавам почти всеки от тях. То се е превърнало в мой свят и тя е единственото, което желая в този свят. Не, не мога да я загубя, не трябва да я загубя, боже мой, но аз вече съм я загубил!“.
— Не бих желал да пропилееш живота си като обезценена монета — каза той.
— Това са само думи, Борис. Ако на някой затворник предложат да поживее една година на свобода и след това да го убият или да го оставят да изгние в тъмницата, как според тебе трябва да постъпи?
— Но ти съвсем не си в затвор, душице! Също така имаш ужасно погрешна представа за живота в долината.
— Знам това. Но аз изобщо не го познавам. Познавам само тази му страна, в която има война, измама и мизерия. Ако и другата страна ми донесе само разочарования, те едва ли ще бъдат по-тежки от онези, които вече познавам и които — уверена съм в това . — не съставляват целия живот! Трябва да има и нещо друго, онова другото, което не познавам, което ме прави неспокойна и ме зове! — Лилиан замълча за миг. — Но нека не говорим повече, Борис. Всичко, което казвам, е фалшиво… става фалшиво, докато го произнасям… самите думи са фалшиви, банални и сантиментални и не изразяват нищо, а действуват като нож… А аз не искам да те оскърбявам. Но ако трябва да бъда искрена, всяка моя дума ще бъде оскърбление за тебе. А и дори да вярвам, че съм искрена, в действителност не е така… Не виждаш ли, че сама не знам какво да правя!