Тя го погледна и в очите й имаше и загаснала любов, и състрадание, и враждебност. Защо я принуждаваше да повтаря всичко онова, което хиляди пъти вече бе казвала пред себе си и което се мъчеше да забрави?
— Остави Клерфе да си замине и само след няколко дни ще проумееш сама каква грешка си щяла да извършиш, тръгвайки подир този мишеловец — каза Волков.
— Разбери, Борис — отвърна Лилиан обезсърчено, — не е заради Клерфе. Непременно ли трябва да е заради друг мъж?
Волков не отговори, „За какво й казвам това? — помисли си той. — Какъв съм глупак! Правя всичко, за да я прогоня от себе си! Защо не й кажа с усмивка, че е права? Защо не използувам стария трик? Нима не знам, че загубва, който се опитва да задържи, и тичат подир онзи, който с усмивка си отива? Нима забравих това?“
— Не — каза той. — Не непременно. Но ако не е заради друг мъж, защо тогава не ме запиташ дали аз не искам да дойда с тебе?
— Ти?
„Погрешно — помисли той, — отново погрешно! Защо и се натрапвам? Тя иска да избяга от болестта — за какво й е да мъкне със себе си друг болен? Аз съм последният човек, с когото би тръгнала!“
— Не искам да взимам нищо и никого със себе си, Борис — отвърна тя. — Обичам те, но не мога!
— Искаш всичко да забравиш ли?
„Отново погрешно“ — помисли той отчаяно.
— Не знам — каза Лилиан потиснато. — Не искам да взимам нищо със себе си. Просто не мога. Не ме тормози повече!
За миг той притихна. Знаеше, че не трябва да говори повече, и в същото време чувствуваше как ужасно важно е да й обясни, че не им остава да живеят дълго и на двамата и че онова, което толкова презира сега в живота — времето, някой ден ще й се струва най-важно от всичко — когато й останат броени дни и часове — и че тогава ще си спомня с отчаяние как го е пропиляла, макар и сега да не мисли така… Но също знаеше, че всяка дума в момента, в който я произнесе, ще се превърне в най-обикновена баналност, още по-непоносима поради вложената в нея истина… Бе много късно… Вече не можеше да я досегне… В един миг бе станало късно, просто между две дихания. Какво бе пропуснал? Сам не знаеше. Вчера все още бяха близки и изпълнени с доверие един към друг, а сега помежду им бе израснала стъклена стена, както в автомобил между шофьорската кабина и вътрешното помещение. Все още погледите им се срещаха, но вече не се разбираха… Чуваха гласовете си, но говореха различни езици, и думите им само преминаваха покрай слуха им. Не можеше нищо да се направи повече. Отчуждеността, избуяла в един миг, бе изпълнила вече всичко. Личеше във всеки поглед, във всяко движение. Нищо не можеше да се направи повече…
— Сбогом, Лилиан — каза той.
— Прости ми, Борис.
— В любовта няма нищо за прощаване.
Лилиан нямаше време дори да размисли. Една сестра дойде при нея и й нареди да се яви при Далай Лама.
Професорът ухаеше на хубав сапун и на антисептично бельо.
— Вчера вечерта ви видях в „Горската хижа“ — започна той хладно.
Лилиан кимна мълчаливо.
— Известно ли ви е, че ви е забранено да излизате?
— Да, известно ми е.
По бледото лице на Далай Лама се появиха за миг розови петна.
— Изглежда, все ви е едно дали се съобразявате с разпоредбите, или не. В такъв случай трябва да ви помоля да напуснете санаториума. Може би ще откриете друго място, което да отговаря повече на вкусовете ви.
Лилиан не отговори. Иронията на професора я бе обезоръжила.
— Говорих със старшата сестра — продължи Далай Лама, приел мълчанието й като израз на уплаха. — Тя ми съобщи, че това не ви е за първи път. Нееднократно ви е предупреждавала. Но вие не сте обърнали никакво внимание на думите й. Подобно нещо подрива моралните устои на санаториума. Ние не можем да търпим, щото…
— Разбирам ви напълно — прекъсна го Лилиан. — Днес следобед напускам санаториума.
Далай Лама я изгледа изненадано.
— Няма защо да бързате толкова — отвърна той след малко. — Можете да останете, докато си намерите място другаде. Или вече сте свършили и това?
— Не.
Професорът изглеждаше малко объркан. Бе очаквал сълзи и молби за прошка, както и обещания за поправяне.
— Защо сама разрушавате здравето си, госпожица Дюнкерк? — запита той накрая.
— Когато изпълнявах всичко според предписанията, състоянието ми не бе по-добро.