— Но това още не е причина да не се спазват предписанията, ако състоянието ви изведнъж се е влошило — възкликна сърдито професорът. — Тъкмо обратното! Именно тогава трябва да бъдете особено благоразумна!
„Ако състоянието ви изведнъж се е влошило“ — помисли Лилиан. Сега това не я засегна с такава сила, както вчера, когато й го откри сестрата.
— Говорите гибелни за себе си глупости! — продължаваше да я гълчи Далай Лама, вярвайки, че под суровата си външност крие златно сърце. — Изхвърлете тези безсмислици от красивата си главичка!
Той я улови за раменете и леко я раздруса.
— А сега си идете в стаята и от днес нататък спазвайте предписанията най-строго!
С рязко движение Лилиан се измъкна изпод ръцете му.
— Навярно и занапред ще нарушавам предписанията — каза тя спокойно. — Затова смятам, че ще бъде най-добре да напусна санаториума.
Думите на Далай Лама относно състоянието й не само че не я изплашиха, а, напротив, укрепиха увереността й. По странен начин те уталожиха и болката й за Борис, защото от един път сякаш й бе отнета свободата на избор. Усещаше се като войник, получил след дълго очакване заповед за настъпление. Не оставаше нищо друго, освен да я приведе в изпълнение. Онова, което следваше, ставаше вече частица от нея, така както за войника заповедта за настъпление включва в себе си и бойната униформа, и предстоящата битка… а може би също и смъртта…
— Не усложнявайте нещата — загълча отново Далай Лама. — Та тук едва ли има друг санаториум. Къде възнамерявате да отидете? Може би на квартира?
Той стоеше пред нея, този едър и добродушен бог на санаториума, и губеше търпение, понеже тази опърничава котка се вкопчваше в думите му, целейки, както той смяташе, да бъде приета обратно.
— Установените правила, а те съвсем не са толкова много, са само във ваш интерес — избоботи той. — Докъде щяхме да я докараме, ако в санаториума цари анархия? Ами че как иначе? Та тук съвсем не е затвор! Или сте на друго мнение?
Лилиан се усмихна.
— Вече не — каза тя. — А и аз не съм повече пациентка. Можете отново да говорите с мене като с жена. А не, като с дете или арестант.
Лилиан можа да види как Далай Лама отново порозовя, след което излезе навън.
Куфарите бяха вече готови. „Още тази вечер — мислеше Лилиан — планините ще останат далеч зад мене.“ За първи път от много години я обземаше очакване, което щеше да бъде изпълнено, и то в близките няколко часа, а не както преди — копнежи по някакъв мираж, отдалечен с години и ставащ все по-неясен и по-невероятен. Миналото и бъдещето увиснаха в неустойчиво равновесие и първото нещо, което усещаше, бе не самота, а някаква напрегната висша уединеност. Не взимаше със себе си нищо и не знаеше къде отива.
Лилиан се страхуваше, че Волков може да дойде повторно, и в същото време копнееше да го види още веднъж. Тя започна да затваря куфарите си, но очите й не виждаха от сълзи. Почака, докато се успокои. После заплати сметката си и отби две атаки на Крокодила — последната от името на Далай Лама. Сбогува се с Долорес Палмър, Мария Савини и Шарл Ней, които я гледаха, както навярно японците са гледали през войната своите живи торпили. После се върна в стаята си и зачака.
Изведнъж Лилиан чу в коридора скимтене и лай. Отвори вратата и в стаята се втурна овчарското куче на Волков. Животното я обичаше и често бе идвало само при нея. Сега обаче тя реши, че го е изпратил Волков и че скоро и той ще се появи. Но Волков не дойде. Вместо него пристигна дежурната сестра и й разказа, че близките на Мануела ще изпратят покойната в цинков ковчег за Богота.
— Кога? — попита Лилиан само за да каже нещо.
— Още днес. Искат да си заминат колкото е възможно по-бързо. Вън вече ги чака шейна. Обикновено се чака винаги да падне нощта, но ковчегът трябвало да стигне навреме за някакъв кораб. Близките ще пътуват със самолет.
— Вече трябва да тръгвам — смотолеви Лилиан. Бе чула мотора на Клерфе. — Останете със здраве.
Тя затвори вратата след себе си и тръгна по белия коридор с чувството на крадец, който бяга. Надяваше се да се промъкне незабелязано през хола, но Крокодила чакаше близо до асансьора.
— Професорът нареди да ви се каже още веднъж, че можете да останете! И че сте длъжна да останете!
— Благодаря — каза Лилиан и продължи.
— Но бъдете разумна, мис Дюнкерк! Вие не знаете в какво състояние сте. Тъкмо сега не бива да променяте климата. Няма да преживеете годината!
— Тъкмо поради това.
Лилиан продължи да върви.
Само няколко човека край масичките за бридж повдигнаха глави. Иначе холът бе празен. Болните почиваха. Борис го нямаше. На входа стоеше Холман.