— Подобно нещо се случва всяка минута. След като мине известно време, тук всеки започва малко да откача. Психоза на пленнически лагер — пропорциите се нарушават, дреболиите получават значение, а същественото става маловажно.
Клерфе погледна внимателно Холман.
— Също и при тебе ли?
— При мене също. Не можеш постоянно да се взираш само в една точка.
— И двамата ли живеят в санаториума?
— Само жената. Мъжът е на квартира.
Клерфе се изправи.
— Отивам в хотела. Къде можем да вечеряме с тебе?
— Тук. Имаме трапезария, в която се допускат и гости.
— Добре. В колко?
— В седем. В девет трябва да бъда в леглото. Като в училище.
— Като в казармата — каза Клерфе — или преди състезание. Спомняш ли си как в Милано треньорът ни гонеше като пилци по стаите на хотела?
Лицето на Холман просветна.
— Габриели? Той още ли е там?
— Естествено. Какво може да му се случи? Треньорите умират в леглата си, както генералите.
Жената, пристигнала с русина, отново се появи. На изхода я спря някаква сивокоса жена и започна да й говори нещо тихо и енергично. Тя не отговори, а само рязко се обърна. За миг остана нерешително на мястото си, после забеляза Холман и се отправи към масата му.
— Крокодила не ме пуска да изляза повече — прошепна тя. — Твърди, че не трябвало да ходя на разходка с шейна. Щяла да съобщи за мене на Далай Лама, ако още веднъж се опитам…
Тя замълча.
— Това е Клерфе, Лилиан — каза Холман. — Разказвал съм ви за него. Пристигна най-неочаквано.
Жената кимна. Изглежда, не позна Клерфе и наново се обърна към Холман.
— Казва, че трябвало да бъда в леглото — продължи тя гневно — само защото преди няколко дни съм имала малко температура. Но няма да позволя да ме затворят. Особено тази вечер! Вие лягате ли си?
— Не. Ще вечеряме в „Преддверието на ада“.
— Ще дойда и аз.
Тя кимна към Клерфе и Холман и се отдалечи.
— Навярно всичко това ти звучи като китайски — каза Холман. — „Преддверието на ада“ наричаме помещението, в което се допускат гости. Далай Лама е естествено професорът, Крокодила е старшата сестра…
— А жената коя е?
— Казва се Лилиан Дюнкерк, белгийка с майка рускиня. Родителите й са починали.
— Защо се ядосва толкова за празни работи?
Холман вдигна рамене. Изведнъж доби изморен вид.
— Вече ти казах, че тук всички малко откачат, особено когато умре някой.
— Умрял ли е някой?
— Да, една нейна приятелка, вчера, тук в санаториума Това не засяга никого, но все пак винаги при такива случаи умира и нещо в тебе. Навярно частица надежда.
— Да — каза Клерфе, — навсякъде е така.
Холман кимна.
— Тук започват да измират, щом дойде пролетта. Повече, отколкото през зимата. Странно, нали?
II
Горните етажи на санаториума вече не приличаха на хотел, а бяха обикновена болница. Лилиан Дюнкерк спря пред стаята, в която бе умряла Агнес Сомервил. Чу отвътре гласове и шум и отвори вратата.
Ковчегът вече бе изнесен. Прозорците бяха отворени, а две чистачки почистваха стаята. По пода се плискаше вода, миришеше на лизол и сапун, мебелите бяха разместени и ярката електрическа светлина проникваше във всички ъгълчета на помещението.
За миг Лилиан помисли, че е сбъркала стаята. Но после видя малкото плюшено мече — талисман на покойната, захвърлено върху един шкаф.
— Откараха ли я вече? — попита тя.
Една от чистачките се изправи.
— Занесоха я в номер седем. Трябва да почистим тук, защото утре сутринта пристига нова болна.
— Благодаря.
Лилиан затвори вратата. Познаваше номер седем — беше малка стаичка близо до товарния асансьор. В нея пренасяха покойниците — оттук можеха лесно да ги свалят нощем с асансьора. „Като куфари! — помисли си Лилиан. — А подир тях унищожават със сапун и лизол и последните им следи.“
В номер седем не гореше лампа. Нямаше дори и свещи. Ковчегът вече бе затворен. Бяха захлупили капака над тясното личице и лъскавата червена коса и го бяха завинтили. Всичко бе готово за отпътуването. Цветята бяха махнати от ковчега и лежаха върху една съседна маса, увити в парче мушама. Мушамата имаше халки с шнурове, така че цветята можеха лесно да се пренасят. Венците лежаха нахвърляни един върху друг като шапки в шапкарски магазин. Завесите не бяха дръпнати и прозорците стояха отворени. В стаята беше много студено. Луната осветяваше предметите.
Лилиан бе дошла, за да се сбогува с покойната. Бе закъсняла. Никой никога нямаше да види повече бледото лице и лъскавата коса, които представляваха някога Агнес Сомервил. Тази нощ тайно щяха да изнесат ковчега и да го прекарат с шейна до крематориума. Там той щеше да пламне във внезапния вихър на огъня, червената коса щеше за последен път да изпращи и да изпусне искри, вдървеното тяло щеше да се възправи наново, внезапно оживяло всред пламъците, а сетне всичко щеше да се превърне в пепел, в Нищо. В някакви бледи спомени.