— А Мануела?
— Когато пристигнаха, бащата и мащехата изпитваха към нея дива обич, понеже очакваха всеки момент смъртта й. А бедната Мануела, никога през живота си непознала ласки, бе толкова щастлива от това, че започна да се поправя. Сега родителите й губят вече търпение. Освен всичко друго те от ден на ден дебелеят все повече и повече, понеже ги мъчи нервен глад и постоянно се тъпчат с прочутите местни сладкиши. Само още една седмица, и ще намразят Мануела за това, че не умира достатъчно бързо.
— А може би ще привикнат със селото, ще закупят сладкарския магазин и ще се установят да живеят тук — каза Клерфе.
Холман се засмя.
— Каква мрачна фантазия притежаваш!
— Напротив. Притежавам само мрачни преживелици. Но откъде ти е известно всичко това?
— Нали ти обясних вече, че при нас не съществуват тайни. Сестра Корнелия Верли говори испански и е доверено лице на мащехата.
Трите черни фигури се изправиха, без да разменят нито дума помежду си. Тържествено и изпълнени с достойнство, те се отправиха в гъши ред към изхода.
Южноамериканците почти се сблъскаха с Лилиан Дюнкерк, която се втурна в столовата така стремително, че дебеланата отскочи ужасена, надавайки пронизителен птичи крясък. Лилиан с бързи крачки се отправи към масата на Холман и Клерфе и едва там се озърна за жената.
— Какво се е разкрещяла пък тази? — промълви тя. — Нима приличам вече на призрак? А може би да! — Тя извади огледалцето си. Изглежда, тази вечер всявам ужас у всекиго!
— Кого друг сте изплашили? — попита Холман.
— Прислужника.
— Жозеф?
— Не, другия, който помага на Жозеф. Навярно знаете вече…
Холман кимна.
— Нас няма да изплашите, Лилиан.
Тя прибра огледалцето си.
— Крокодила беше ли вече тук?
— Не. Но сигурно всеки момент ще се появи, за да ни изхвърли. Точна е като пруски фелдфебел.
— Тази нощ на входа ще дежури Жозеф. Вече проверих. Можем да се „измъкнем“ — прошепна Лилиан. — Вие ще дойдете ли с нас?
— Къде? В бар „Палас“? — попита Клерфе.
— Къде другаде?
— В бар „Палас“ няма нищо особено. — Идвам тъкмо оттам.
Холман се засмя.
— За нас винаги има нещо особено, дори когато няма жива душа. Вълнува ни всичко, което става зад стените на санаториума. Тук човек става скромен в изискванията си.
— Точно сега можем да се промъкнем — каза Лилиан Дюнкерк. — Освен Жозеф никой не пази на вратата. Другият прислужник още има работа.
Холман сви рамене.
— Тази вечер имам малко температура, Лилиан; съвсем неочаквано. Дявол знае откъде се е появила! Причината е навярно, че отново видях мръсната спортна кола на Клерфе.
Една чистачка влезе в столовата и започна да нарежда столовете върху масите, за да избърше пода.
— „Измъквали“ сме се и с температура — каза Лилиан. Холман я погледна смутено.
— Знам, но днес не, Лилиан.
— Пак заради мръсната спортна кола ли?
— Може би. А какво става с Борис? Той няма ли да дойде с вас?
— Борис е убеден, че съм в леглото. А и днес следобед вече го изнудих да ме повози с шейна. Сигурно няма да се съгласи да дойде.
Чистачката дръпна завесите и внезапно от прозореца нахлу планината — осветените от луната склонове, черната гора, снегът. Всичко изглеждаше огромно и нечовешко. Тримата в столовата изведнъж се почувствуваха дребни и нищожни пред това величие. Чистачката започна да гаси лампите по стените. С всяка изгасена лампа им се струваше, че планината се приближава с още една крачка към тях.
— Ето и Крокодила — каза Холман.
Главната сестра стоеше на вратата. Тя се усмихваше с мощни челюсти и студени очи.
— Пак нощните птици, както винаги! Време е за сън, господа! — Не каза нито дума за това, че Лилиан Дюнкерк още не си е легнала. — Време е за сън! — повтори тя. — По леглата, по леглата! Утре също е ден!
Лилиан се изправи.
— Толкова ли сте сигурна?
— Съвсем сигурна! — отвърна тя със смазваща веселост в гласа. — А за вас, мис Дюнкерк, е приготвено приспивателно на нощната ви масичка. С него ще заспите като в прегръдките на Морфей!
— Като в прегръдките на Морфей! — повтори Холман с погнуса, след като сестрата се отдалечи. — Нашият Крокодил е царица на шаблонните изрази. Все пак днес прояви милост към нас. Но защо тези стражи на здравето се отнасят към болните с такова ужасяващо снизходително превъзходство, сякаш те са деца или кретени?
— Така си отмъщават за своята професия — отвърна Лилиан с ненавист. — Ако келнерите и болничните сестри не вършеха това, щяха да загинат от комплекс за малоценност.
Тримата стояха в хола пред асансьора.