Лилиан предпазливо постави листа хартия до другите два на масата. „Днес е ден на призраците — помисли тя и се отпусна на леглото. — В кутията на радиоапарата седи Клерфе и очаква мига, в който ще изпълни стаята с рева на своята кола… , а сега и тази телеграма…“ Тя имаше чувството, че през прозореца в нея се взират множество мълчаливи лица.
Това бе първата вест от санаториума. А и тя самата не бе писала на никого. Нямаше желание. Бе вярвала, че напуска санаториума завинаги, и бе толкова сигурна, че никога няма да се завърне в него, щото раздялата й изглеждаше като смърт.
Остана дълго време неподвижно. После включи радиото — бе време за новините. В стаята й нахлу Рим с пращене и шум, сред които се долавяха имена на състезатели, названия на селища и градове, познати и непознати — Мантуа, Равена, Болоня, Аквила, — а също и поредици от цифри, означаващи часове и минути, които дикторът изброяваше с развълнуван глас. Той съобщаваше за всяка спечелена минута, като че оповестяваше откриването на светия Граал, описваше повреди във водните помпи, задрали бутала, скъсани бензинопроводи, сякаш това бяха мирови трагедии. В полутъмната стая като неудържим поток нахлуваше състезанието, неистовата гонитба за време, за всяка секунда, но това не бе борба за късче живот в повече, а безсмислена надпревара да се премине с бясна скорост по мокрото шосе с неговите десет хиляди завои, покрай крещящата тълпа само за да се пристигне със стотина метра преди другите на някакво място, което веднага се напуска, сякаш е надвиснала угрозата от атомна бомба.
„Защо не мога да го проумея? — мислеше Лилиан. — Защо не изпитвам поне малко от опиянението на милионите хора, обсадили през тази вечер и тази нощ шосетата на Италия? Нима не трябваше да усещам всичко много по-силно от другите? Нима собственият ми живот не е едно състезание със смъртта, в което се мъча да изтръгна от съдбата колкото се може повече? Нима това не прилича на преследване на някакъв призрак, изплъзващ се под носа ми, както се изплъзва заекът-мамец изпод кучешките муцуни при надбягванията с хрътки?“
— Говори Флоренция — съобщи тържествено гласът от радиоапарата и започна да изброява часове и минути, и отново имена, автомобилни марки, данни за средна и максимална скорост и на края, с треперещ от гордост, заяви: „Ако водещите коли запазят същото темпо, ще пристигнат обратно в Бреша в рекордно време!“
Тази фраза изуми Лилиан. „Обратно в Бреша! — помисли тя. — Значи, ще се върнат в това малко провинциално градче, от което бяха тръгнали, отново ще видят същите гаражи, кафенета и магазинчета. Цяла нощ ще се носят напред, играейки си със смъртта, ще преодоляват ужасната умора, която ще ги налегне на разсъмване, с окаменели, заприличали на маски лица под дебелия пласт мръсотия, но въпреки това ще продължават напред и все напред, сякаш в името на най-великото нещо на света — и всичко това само за да се завърнат обратно в малкото провинциално градче, от което бяха потеглили! От Бреша в Бреша!“
Лилиан изключи радиото и се приближи до прозореца. От Бреша в Бреша! Нима съществуваше по-изразителен символ на безсмислието? Природата бе надарила щедро тези хора с чудеса, бе им дала здрави дробове и сърца, бе ти снабдила с поразителни химически агрегати като черен дроб и бъбреци, бе напълнила черепните им кутии с мека белезникава маса, по-изумителна от всички, звездни системи на света! Нима трябваше да излагат на риск всичко това само за да могат, и то ако имаха щастие, да се доберат от Бреша в Бреша? Каква ужасяваща, глупост!
Тя хвърли поглед към потока автомобили, който безспирно се изливаше по крайбрежния булевард. Не пътуваше ли всеки един от Бреша до Бреша? От Тулуза до Тулуза? От самодоволство към самодоволство? И от самоизмама към самоизмама? „Нима и аз също? — помисли Лилиан. — Изглежда, че и аз! Въпреки всичко! Но къде е моята Бреша?“ Тя погледна към телеграмата на Холман. Не, санаториумът не бе нито Бреша, нито Тулуза. Там съществуваше единствено безмълвната и неумолима борба — битката за последна глътка въздух на границата между живота и смъртта. Там нямаше място нито за самодоволство, нито за самоизмама. Лилиан се извърна и се заразхожда из стаята. После опипа роклите си и й се стори, че от тях се сипе пепел. Взе от масичката четката и гребена си, а след това машинално ги остави обратно на мястото им, не съзнавайки какво е държала в ръката си. „Какво направих само? — помисли тя. — И какво правя?“ Подобно на призрак, промъкнал се през прозореца в стаята, в душата й се прокрадна съмнение, че може би е извършила ужасна грешка, неминуема и вече непоправима.