Лилиан започна да се облича за вечеря. Телеграмата на Холман лежеше все така на масата. В светлината на лампата тя изглеждаше най-светлото петно в стаята. От време на време Лилиан поглеждаше към нея. Отвън долиташе плискането на водата, миришеше на река и на листа.
„Какво ли правят сега в санаториума? — помисли и за първи път се отдаде на спомени. — Какво ли правят там ь планината, докато Клерфе прекосява тъмните улици на Флоренция, понесен подир светлината на фаровете си?“ Тя се поколеба известно време, после вдигна телефона и назова номера на санаториума.
— Наближаваме Сиена! — извика Ториани. — Тук зареждаме и сменяме гуми.
— Кога пристигаме?
— След пет минути. Проклетият му дъжд!
Клерфе изкриви лице в нещо като усмивка.
— Пречи не само на нас. Също и на другите. Внимавай да не пропуснем депото!
Къщите от двете страни на пътя ставаха все повече и повече. Светлината на фаровете ги изтръгваше от тъмнината, сред която плющеше дъждът. Навсякъде стояха хора в мушами и с чадъри. Мяркаха се бели стени, посрещачи, разлетяващи се като водни пръски, чадъри, люлеещи се като гъби сред бурята. Колата занасяше по хлъзгавия път.
— Депото! — изкрещя Ториани.
Спирачките изскърцаха, колата се разтърси и спря.
— Бензин, вода, гуми! Бързо! — извика Клерфе. Моторът бе замлъкнал, но в ушите му още отекваше боботене като в празни, изоставени зали по време на буря.
Някой му подаде чаша цитронада и нови очила.
— На кое място сме? — запита Ториани.
— Вървите чудесно! На осемнайсто.
— Мизерно! — каза Клерфе. — А как . са другите?
— Вебер на четвърто, Маркети на шесто, Фриджерио на седмо. Конти е елиминиран.
— Кой води?
— Сакети с десет минути аванс пред Лоти.
— А ние къде сме?
— На деветнайсет минути след Сакети. Но не се безпокойте. Който пристигне първи в Рим, никога не спечелва състезанието. Всеки знае това.
Отнякъде изведнъж се появи Габриели, техният треньор.
— Такава е волята божия! — заяви той. — Майчице господна, пресвета богородичке, да пребъде името ти! — молеше се той. — Накажи Сакети за това, че е първи! Изпрати му съвсем мъничка повреда в бензиновата помпа, нищо повече! Също и на Лоти! Свети архангели, закриляйте…
— Как попаднахте тук? — попита Клерфе. — Защо не ни чакате в Бреша?
— Готово! — викна един от механиците.
— Давай!
— Да чакам! С всичкия си ли сте? — започна треньорът. — Отлитам… — Думите му бяха заглушени от рева на мотора. Колата полетя напред, хората се разпръснаха на всички страни и лентата на пътя, към която бяха прилепени, започна отново да размотава безкрайните си криволици.
„Какво ли прави сега Лилиан?“ — помисли Клерфе. Сам не знаеше защо, но се надяваше, че на това депо ще го чака телеграма. Но телеграмите понякога се забавяха и може би щеше да я получи на следващото депо… След това пред очите му отново се възправи нощта със светлините и хората, чиито гласове не се чуваха сред рева на мотора и му напомняха фигури, мяркащи се в някакъв ням филм. Накрая останаха само шосето, което подобно на змия пълзеше по земята, и мистичният звяр, ревящ под капака на мотора.
XVIII
Връзката дадоха съвсем бързо. Лилиан я очакваше едва след няколко часа, първо, защото познаваше френската телефонна служба, а освен това имаше чувството, че санаториумът се намира безкрайно далеч, едва ли не на друга планета.
— Санаториум „Бела виста“ слуша…
Лилиан не можа да разбере дали познава този глас. Възможно бе както преди телефонът да се обслужва от фройлайн Хегер.
— Господин Холман, моля… — каза тя и почувствува как сърцето й изведнъж заби по-силно.
— Един момент.
Тя се вслушваше в едва доловимото бучене на жиците. Мина й през ума, че навярно в момента търсят Холман. Погледна часовника си, в санаториума вече бяха вечеряли. „Защо съм така развълнувана, сякаш викам духа на мъртвец?“
— Холман е на телефона. Кой се обажда?
Лилиан се изплаши, така близко прозвуча гласът му.
— Лилиан — прошепна тя.
— Кой?
— Лилиан Дюнкерк.
Холман замълча за миг.
— Лилиан — каза той след това недоверчиво. — Откъде се обаждате?
— От Париж. При мене пристигна телеграмата ви до Клерфе. Препратиха ми я от неговия хотел и аз я отворих по погрешка.
— Не сте ли в Бреша?
— Не — каза тя и почувствува слаба болка. — Не съм в Бреша.
— Клерфе ли не пожела?
— Да, не пожела.
— Седя пред радиоапарата! — каза Холман. — Вие, естествено, също!
— Да, Холман.
— Клерфе върви великолепно. Състезанието е съвсем в началото си. Познавам го, той изчаква. Оставя другите да съсипят колите си. По-рано от полунощ няма да форсира, дори може и по-късно… впрочем най-добре в полунощ. Нали знаете, че това е състезание по часовник. Никой от водачите не знае на кое място е и това е най-изморителното, разбира го едва, когато зарежда бензин, а и често сведенията, които получава, са вече остарели. Това е надбягване в неизвестността… разбирате ли ме, Лилиан?