— А вие къде отивате сега? — попита Лилиан Клерфе. Клерфе я погледна.
— В бар „Палас“.
— Ще ме вземете ли със себе си?
Той се поколеба за миг. Имаше известен опит с ексцентрични рускини, както и с полурускини. Но си спомни за сцената с шейната и за надменната физиономия на Волков.
— Защо не? — каза той.
Тя се усмихна безпомощно.
— Не е ли отчайващо? Да просиш малко свобода като някой пияница, който се моли на непреклонния барман за последна чашка алкохолен! Не е ли противно?
Клерфе поклати глава.
— Аз самият често съм го вършил.
Лилиан го погледна за първи път внимателно.
— Вие? — попита тя. — Но защо пък вие?
— Всеки си има съдба. Дори и камъкът. Откъде ще ви взема? Или тръгвате веднага?
— Не. Трябва да излезете през главния вход. Там дебне Крокодила. След това слезте по първата серпентина на шосето, наемете оттам шейна и минете с нея вдясно зад санаториума при входа за прислугата и доставчиците. Аз ще изляза оттам.
— Добре.
Лилиан се качи в асансьора.
Холман се обърна към Клерфе:
— Неприятно ли ти е, че тази вечер няма да дойда с вас?
— Не, разбира се. Нали не заминавам утре?
Холман го погледна изпитателно.
— А Лилиан? Може би желаеше да бъдеш сам?
— В никакъв случай. Та кой желае да бъде сам?
Клерфе излезе от празния хол. Само една слаба лампа гореше още до вратата. През големите прозорци лунната светлина падаше по пода на едри ромбове. До вратата бе застанал Крокодила.
— Лека нощ — каза Клерфе.
— Good night — отвърна тя, а той така и не можа да разбере защо тя изведнъж заговори на английски.
Клерфе слезе по серпентините, докато намери шейна.
— Можете ли да спуснете покривалото? — попита той кочияша.
— В такава нощ? Та вече не е студено!
Клерфе не искаше Лилиан да седи в открита шейна, но нямаше настроение да дава обяснения.
— На вас може и да не е, но на мене ми е студено. Идвам от Африка — отвърна той, — така че, ако обичате, спуснете покривалото.
— Това е нещо съвсем друго. — Кочияшът слезе бавно от капрата и нагласи шейната. — Така добре ли е?
— Да. Сега карайте обратно до санаториума „Бела виста“. Там спрете пред задния вход.
Когато пристигнаха, Лилиан Дюнкерк вече чакаше на вратата. Бе наметната с тънко черно кожено палто от астраган. Клерфе не би се учудил, ако тя бе дошла и без палто, само във вечерна рокля.
— Всичко е наред — прошепна тя. — От Жозеф взех ключ. За това ще получи от мен бутилка кирш. [Кирш (нем.) — вид ракия, приготвяна от череши. — Б. пр.]
Клерфе й помогна да се качи в шейната.
— Но къде е колата ви? — попита тя.
— Дадох да я измият.
Лилиан се сви и притихна в тъмнината на покривалото, когато шейната изви и мина покрай главния вход на санаториума.
— Заради Холман ли не дойдохте тази вечер с колата си? — попита тя след известно време.
Той я погледна.
— Защо заради Холман?
— За да не я вижда. Щадите го, нали?
Това беше вярно. Клерфе бе забелязал, че при вида на „Джузепе“ Холман се вълнува прекалено силно.
— Не — отвърна той. — Просто колата трябваше да бъде измита. — Клерфе извади пакет цигари.
— Ще дадете ли и на мене една? — помоли Лилиан.
— Позволено ли ви е да пушите?
— Естествено — отвърна тя толкова рязко, че той веднага усети лъжата.
— Имам само „Голоаз“, черните лютиви цигари на чуждестранния легион.
— Известни са ми. Пушихме от тях по време на окупацията.
— Къде? В Париж ли?
— В едно от мазетата на Париж.
Клерфе й подаде огън.
— Откъде пристигнахте днес? — попита тя. — От Монте Карло ли?
— Не. От Виена.
— Виена? В Австрия?
— Виена край Лион. Сигурно не сте чували за този град. Представлява едно заспало селище, чиято единствена слава се състои в това, че притежава един от най-добрите, ресторанти на Франция — „Отел дьо пирамид“
— През Париж ли минахте?
— За това трябваше много да обикалям. Париж е много, по на север.
— През кои градове пътувахте?
Клерфе се чудеше за какво й е да знае всичко с такива, подробности.
— Обикновеният маршрут — каза той. — През Белфор и Базел. Имах малко работа в Базел.
Лилиан помълча известно време.
— И как беше? — запита тя след това.
— Кое? Пътуването ли? Скучно. Сиво небе и голо поле, почти до Алпите.
В тъмнината се чуваше дишането й. После в пробягващата светлина на някакъв магазин за часовници той видя лицето й. То имаше странен израз на учудване, подигравка и болка.
— Скучно? — каза тя. — Голо поле? Боже мой, какво, не бих дала да не виждам повече около себе си тези планини!
Изведнъж му стана ясно защо го бе разпитвала така, подробно. За болните в санаториума планините представляваха стени, ограничаващи свободата им. Те им даряваха свеж въздух и надежда, но болните не можеха да ги напуснат. Техният свят свършваше с планинската клисура, затова всяка вест от низините бе за тях вест от изгубения рай.