— Докато не се появила гилотината.
— Докато не се появила гилотината и не измислили „правото на щастие“ — потвърди Пестр. — Накрая винаги се появява гилотината.
Лилиан изпи чашата си.
— Не е ли всичко това само една дълга прелюдия към предложението, което отново възнамерявате да ми направите — да стана ваша метреса?
Пестр остана невъзмутим.
— Наречете го, както искате. Аз ви предлагам само да ви предоставя условията, рамката, която ви е необходима. Или по-скоро рамката, която по мое мнение би ви подхождала.
— Искате да. служите като обковка на камъка ли?
— Като обковка на един извънредно скъпоценен камък.
— Камък, съставен от най-чисто отчаяние?
— Съставен от кристално-синя самота. И от кристално-синьо дръзновение, mademoiselle. Приемете моите почитания! И простете настойчивостта ми. Но диаманти с такъв блясък са рядкост. — Пестр се усмихна. — А сега желаете ли да чуете последните новини от автомобилното състезание в Италия?
— Тук? В „Максим“?
— А защо не? Албер, съдържателят на това място, е изпълнявал и съвсем други желания, щом е поисквал. А за вас той ще поиска да изпълни всичко. Вече съм забелязал, че има отлично око.
Оркестърът съобразно с традицията в „Максим“ засвири потпури от „Веселата вдовица“. Келнерите разтребиха масата. Минавайки покрай тях, Албер се разпореди да им сервират бутилка коняк, която не бе украсена нито с герба на Наполеон, нито бе потънала в прах, а носеше само малък етикет, надписан на ръка.
— Нали ви казах, че притежава отлично око — отбеляза Пестр. — Опитайте този коняк. Разбира се, първо изпълнете обичайния ритуал на притопляне чашата с ръка, вдъхване на букета и кратък разговор на тази тема. Наблюдават ни.
Лилиан вдигна чашата си и без да я притопля в ръка или да вдъхва аромата на коняка, я изля в гърлото си. Пестр се разсмя. По лицето на Албер, който гледаше към тях от един ъгъл, се плъзна нещо като одобрителна усмивка. Тя послужи като знак за един от келнерите, който след няколко минути им донесе малка бутилка фрамбоаз, постави пред тях по-малки чаши и им наля от питието. Над масата в миг се разнесе ароматът на овощна градина в началото на лятото.
— Стара малиновка — с благоговение произнесе Пестр. — Още по-голяма рядкост!
Лилиан си помисли какво ли би направил той, ако плиснеше сега малиновката в породистото му лице? Навярно щеше и това да „разбере“ и да изрече някоя красива фраза по този случай. Тя не изпитваше към него презрение, напротив, дори го намираше приятен, като не много силно приспивателно и затова внимателно го слушаше. Пестр олицетворяваше за нея другата страна на човешкото съществование. Той бе издигнал живота в култ, а страха от смъртта бе превърнал в естетически цинизъм, като се опитваше да гледа на опасните планински пътеки като на градински алеи. Но от това не се променяше нищо. Кога бе слушала вече нещо подобно? При Левали в Сицилия, естествено. За да живее така човек, необходимо бе да има много пари и малко сърце. Хората от този тип не пътуваха от Бреша в Бреша. Те си седяха в Бреша, давайки си вид, че се намират във Версай от началото на осемнадесети век.
— Трябва да си тръгвам — каза тя.
— Колко често произнасяте тези думи — забеляза Пестр. — Те ви правят неотразима. Да не би това да е любимата ви фраза?
Лилиан го погледна.
— Да знаехте само как искам да остана — изрече тя бавно. — Съгласна съм да бъда бедна, самотна, но само да остана! Да остана! Всичко друго е лъжа и дръзновение на отчаянието!
Пестр остави Лилиан пред хотела. Срещу нея се зададе развълнуван портиерът.
— Господин Клерфе е на дванайсето място! Оставил е след себе си още шестима състезатели. Дикторът отбеляза, че бил превъзходен нощен състезател.
— Вярно е.
— Желаете ли чаша шампанско, за да го отпразнуваме?
— Никога не трябва да се празнува преждевременно. Автомобилистите са суеверен народ.
Лилиан поседя малко в тесния тъмен хол.
— Ако продължава в същия дух, утре призори ще бъде отново в Бреша — каза портиерът.
— И това е вярно — отвърна Лилиан и се изправи. — Отивам да изпия едно кафе на булевард Сен Мишел.
В кафенето Лилиан бе посрещната като постоянен посетител. Келнерът бдеше за спокойствието й. Жерар вече я чакаше, а цяла група студенти бе образувала нещо като почетна гвардия за нейната охрана.
Жерар обладаваше доброто качество да бъде винаги гладен. Това й даваше възможност да размишлява, докато поетът се хранеше. Тя обичаше да гледа на улицата, където преминаваше животът с горещи и скръбни очи. Наблюдавайки този нескончаем поток от хора, човек трудно можеше да повярва, че всеки един носи в гърдите си безсмъртна душа. Къде отиваше тя след това? Нима се разпадаше подобно на тялото? А може би душите на мъртвите витаеха наоколо в такива нощи на желания, въжделения и отчаяние, бродеха разложени и изпълнени с беззвучен страх и горестни жалби да останат такива, каквито са, а не да се превърнат в тор за душите на други човешки същества, които в същия този момент се зачеваха безразборно зад хилядите осветени и тъмни прозорци?