Най-сетне Жерар засити глада си. Последното, което изяде, бе порция великолепно сирене пон л’евек.
— Странно как един толкова груб животински процес като поглъщането на печени късове от животински трупове и полуразложени млечни продукти може да пробуди най-поетични видения у човешката душа, които да се излеят в химни! — заяви Жерар. — Подобно нещо винаги ме удивлява и същевременно утешава!
Лилиан се засмя.
— От Бреша в Бреша — каза тя.
— Макар и да не разбирам тази ясна и проста фраза, тя ми изглежда неоспорима. — Жерар допи кафето си. — Бих добавил дори, тя крие в себе си дълбок смисъл. „От Бреша в Бреша!“ Така ще озаглавя следващия том мои стихове. Тази нощ вие сте неразговорлива.
— Напротив. Разговарям, но без думи.
— От Бреша в Бреша, така ли?
— Кажи-речи.
Жерар кимна и поднесе чашата с коняк към ноздрите си.
— Тази фраза ми харесва все повече и повече. Тя навежда мисълта за цяла поредица от баналности, които някога са притежавали дълбочината на минна шахта, а може би и все още я притежават.
— Знам една от тях — каза Лилиан. — „Всичко е едно и също.“
Жерар постави чашата си на масата.
— А въображението променя ли го или не?
— Променя го и още как!
Жерар кимна облекчено.
— Почти се уплаших, че сте в угнетено състояние на духа и възнамерявате да изтърсите някоя бакалска премъдрост.
— Тъкмо обратното — изразих едно крайно обнадеждаващо прозрение.
— Подробностите не се различават от цялото, но цялото струва повече. Тази бутилка вино е също така възхитителна, както и една картина от Рафаел. В онази пъпчива студентка отсреща витае несъмнено нещо от Медея и Аспазия. Или когато животът е без перспектива, всичко е еднакво важно и еднакво маловажно, всичко е само фасада и същевременно бог. Това ли искате да кажете? — попита Жерар.
Лилиан се усмихна.
— Колко сте нетърпелив!
— Прекалено нетърпелив. — Жерар направи кисела физиономия. — Прекалено нетърпелив, за да съм го преживял вече. — Той отпи голяма глътка коняк. — А ако и вие наистина сте го преживяла — продължи той с поучителен тон, — тогава ви остава да извършите само три неща…
— Толкова много?
— Да постъпите в будистки манастир, да се побъркате или да умрете най-добре от собствената си ръка.
Самоунищожението, както ви е известно, е едно от трите неща, с които превъзхождаме животните.
Лилиан не попита кои са другите две.
— Има и едно четвърто — каза тя.. — Нашето нещастие се състои в това — да вярваме, че имаме право на живот. Такова право не ни е дадено. И щом човек прозре, действително прозре в тази истина, горчивият мед на живота изведнъж става сладък.
Жерар я поздрави мълчаливо, протегнал напред двете си ръце.
— Който не очаква нищо, никога не се и разочарова. Ето последната от по-евтините житейски мъдрости!
— Последната за тази вечер — отвърна Лилиан и се изправи. — Най-красивите мъдрости умират нощем. Колко ли трупове събират на следващата сутрин? И странно какви глупости започва да говори човек, щом залезе слънцето. А сега трябва да си тръгвам.
— Винаги казвате така, а после отново идвате. Тя го погледна с благодарност.
— Нали? Чудно, че само поетите го разбират.
— Дори и те не го разбират, а само се надяват.
По крайбрежния булевард Гран Огюстен Лилиан стигна до булевард Волтер, а след това тръгна обратно през тесните улички зад кейовете. Тя не се страхуваше да се разхожда нощем сама. Изобщо не изпитваше страх от хората.
Когато сви по улица Сена, видя, че на земята лежи някаква жена. Реши, че е пияна, и бързо отмина, но нещо в позата на жената, която лежеше разкрачена наполовина на платното, наполовина на тротоара, я накара да се обърне. Лилиан реши поне да я издърпа цялата на тротоара, за да я предварди от минаващите превозни средства.
Жената беше мъртва. Под мъждивата светлина на уличния фенер Лилиан видя широко отворените й очи, които сякаш се взираха настойчиво в нея. Когато повдигна жената за раменете, главата й се отметна назад и глухо тупна на паважа. Лилиан издаде приглушен вик, в първия момент си помисли, че е причинила болка на мъртвата. Вгледа се в лицето й — то бе безкрайно пусто. Не знаейки какво да предприеме, Лилиан се огледа наоколо. В някои прозорци се виждаше светлина, а зад един по-голям, покрит със завеси, свиреше музика. Между къщите прозираше небето — много високо и беззвездно. Някой подвикна в тъмнината. Лилиан видя, че към нея се приближава човек. За миг тя се поколеба, после бързо тръгна насреща му.