Обаждаше се Клерфе.
— Току-що пристигнахме в Бреша!
— Да, в Бреша. — Тя отърси от себе си последните следи от съня, който вече потъваше в небитието. — Значи, все пак пристигна!
— Шести! — Клерфе се засмя.
— Шести. Та това е чудесно!
— Глупости! Утре се връщам при тебе. А сега отивам да спя. Ториани вече заспа тук, на стола.
— Добре, спи. Хубаво, че се обади.
— Ще дойдеш ли с мене в Ривиерата?
— Да, мили.
— Чакай ме.
— Добре, мили.
— Да не отпътуваш, преди да се върна?
„За къде мога да отпътувам? — помисли тя. — За Бреша?“
— Чакам те — каза тя.
По обед Лилиан отиде на улица Сена. Улицата имаше най-обикновен вид. След това прегледа колоните на вестниците. Но и там не откри нищо. Смъртта на един човек бе съвсем незначително събитие.
XIX
— Къщата купих още преди войната — каза Клерфе. — Тогава можеше да се закупи на безценица половината Ривиера. Никога не съм живял в нея, само съм сложил вътре някои неща. Както виждаш, построена е в отвратителен стил, но скулптурните орнаменти могат да се смъкнат, а къщата да се модернизира и обзаведе.
— Защо? Действително ли възнамеряваш да живееш тук?
— Защо не!
От сумрачната стая Лилиан хвърли поглед към тъмнеещата градина с нейните пътечки, посипани с чакъл. Оттук не можеше да се види морето.
— Но, Клерфе! — каза тя с усмивка. — Може би, когато станеш на шейсет и пет години! Но не и по-рано. Само след като се оттеглиш от трудовото поприще в Тулуза. Тогава, ако искаш, ще можеш да водиш тук живот на порядъчен френски рентиер, който обядва в неделя в „Отел дьо Пари“ и отвреме на време се отбива в казиното.
— Градината е голяма, а къщата може да се надстрои — отвърна Клерфе невъзмутимо. — За това имам пари. Организаторите на Миле милия се оказаха щедри. Надявам се да прибавя нещо към тази сума и от състезанието в Монако. Защо смяташ, че тук е невъзможно да се живее? Къде другаде искаш да отидем?
— Не зная, Клерфе.
— Но такова нещо трябва да се знае! Поне приблизително.
— Аз не знам къде — каза Лилиан малко объркана. — Никъде. Да искаш да живееш някъде, значи да искаш да умреш някъде.
— Климатът през зимата тук е сто пъти по-добър, отколкото в Париж.
— През зимата! — възкликна Лилиан, сякаш ставаше дума за Сириус, за Стикс или за вечността.
— Зимата ще настъпи скоро. Трябва да побързаме с ремонта, ако искаме да свършим навреме.
Лилиан се огледа в мрачната стая. Това не бе първият, им разговор на тази тема. „Не искам да стана пленница в този дом“ — помисли тя и попита:
— Не трябва ли през зимата да работиш в Тулуза?
— Това няма да ми попречи. Засега искам само да те настаня някъде, където е най-добрият климат за тебе.
„Какво ме интересува климатът“ — помисли Лилиан и каза отчаяно:
— Най-добрият климат е в санаториума.
Клерфе я изгледа.
— Трябва ли да се върнеш там?
Лилиан мълчеше.
— Искаш ли да се върнеш? — попита той.
— Какво трябва да ти отговоря? Не съм ли при тебе?
— Съветвала ли си се с лекар? Въобще обръщала ли си се някога към лекар, откак сме тук?
— Нямам нужда да се съветвам с лекар.
Той я погледна недоверчиво.
— Ще отидем заедно на лекар. Ще намеря най-добрия лекар във Франция и ще те заведа при него.
Лилиан не отговори. „А сега и това ли?“ — помисли тя. Клерфе и по-рано я бе питал няколко пъти дали ходи на лекар, но никога не бе настоявал да чуе нещо повече от нейните уверения, че ходи. Това сега бе нещо друго. То бе свързано с къщата, с бъдещето, с любовта, със загрижеността, с всички тези красиви фрази, които вече нямаха смисъл за нея, защото само правеха смъртта по-трудно поносима. Следващата стъпка щеше да бъде да се опита да я тикне в някоя болница.
Пред прозореца изведнъж някаква птичка запя пронизително.
— Да излезем оттук — каза Клерфе. — Електрическите крушки в този разноцветен канделабър дават наистина отвратителна светлина, признавам го. Но всичко това може да се промени.
Навън вечерта вече забулваше стените със скулптурни орнаменти. Лилиан облекчено въздъхна. Имаше чувството, че току-що се бе спасила от грозяща я опасност.
— Истината е тази — каза Клерфе, — че ти не искаш да бъдеш с мене, Лилиан! Знам това.
— Но нали съм с тебе? — отвърна тя безпомощно.
— Ти се държиш като някой, който утре вече няма да бъде тук. Като човек, готов постоянно да отпътува.
— Нима ти сам не желаеше това?
— Възможно е… но вече не го желая. А ти искала ли си някога да живееш по друг начин с мене?
— Не — каза тя тихо. — Но не само с тебе, Клерфе. С никого!
— Защо?
Тя замълча, изпълнена с възмущение. „Защо ми задава тези глупави въпроси?“ — мислеше тя.