— Много пъти сме говорили за това. Защо да започваме пак отначало? — каза тя след малко.
— Човешките отношения претърпяват промени. Нима любовта е толкова презряно нещо?
Тя поклати глава. Клерфе я погледна.
— Никога през живота си не съм желал толкова силно да имам нещо, Лилиан. А сега желая. Желая ти да бъдеш при мене.
— Но нали съм при тебе!
— Не съвсем. И не така, както аз искам.
„Той иска да ме привърже към себе си и да ме постави под ключ — помисли тя — и с гордост нарича това брак, загриженост, любов. А може би те представляват именно това! Но защо той не разбира, че чувствата, с които толкова се гордее, ме отблъскват от него?“ Тя погледна с ненавист към малката вила с пътечките, настлани с чакъл. „Нима избягах от санаториума, за да завърша дните си тук? Тук, в Тулуза или в Бреша? Къде остана радостта от приключението? Къде е предишният Клерфе? Защо така се е променил? Защо не обърнем всичко на смях? Та какво друго ни остава?“
— Можем поне да направим опит — каза Клерфе. — Ако не върви, ще продадем къщата.
„Вече нямам време за никакви опити — помисли Лилиан. — Нямам време за разни експерименти под названието «семейно щастие». Това ми навява само тъга. Трябва да се махна оттук! Дори нямам време за такива разговори! Цялата тази история ми е отдавна позната, и то в много по-добър вариант — горе в санаториума, с Борис. Нали заради това избягах?“
Лилиан изведнъж се успокои. Още не знаеше какво ще предприеме, но възможността да избяга оттук правеше всичко не толкова непоносимо. Не се страхуваше от нещастие — прекалено дълго бе живяла под един покрив с него. Щастието също не я плашеше, както всички хора, които си мислят, че го търсят. Единственото, от което се страхуваше, бе робството на посредствеността.
Вечерта над морето запалиха фойерверки. Нощта беше ясна и дълбока. Там на хоризонта, където морето се сливаше с небето, припламваха ракети, издигаха се и се спускаха обратно, сякаш бяха изстреляни в безкрайността и падаха някъде извън земните предели, в пространството, което преставаше да бъде пространство, понеже нямаше граници. Лилиан си припомни последния път, когато бе видяла подобен фойерверк. Това бе в „Горската хижа“ в навечерието на нейното бягство. Нима сега отново се готвеше да бяга? „Изглежда, съдбоносните решения в моя живот се изпълняват под блясъка на фойерверки — помисли тя с ирония. — А може би всичко, което се случи с мене, прилича на този фойерверк — няколко яркоцветни припламвания, които бързо угасват, за да оставят след себе си само пепел и прах?“ Тя се огледа. „Все още не — помисли тя с уплаха. — Само не сега! Нали винаги преди края поне има едно последно, ярко избухване, при което всичко изгаря в ослепително пищен финал?“
— С тебе още не сме играли — каза Клерфе. — Опитвала ли си някога? Говоря за игралното казино.
— Никога.
— В такъв случай трябва да изпробваш щастието си. Ти имаш все още непокварена ръка и би трябвало да спечелиш. Искаш ли да отидем? Или си изморена? Минава два часът.
— Значи, вече е утро! Та кой може да се чувствува изморен толкова рано?
Колата напредваше бавно в озарената от светлини нощ.
— Най-после стана топло — каза Лилиан.
— Можем да останем тук, докато в Париж настъпи лятото.
Лилиан се притисна към рамото му.
— Защо хората не живеят вечно, Клерфе? Да няма смърт?
Той обхвана раменете й с ръка.
— Наистина, защо ли? Защо остаряваме? Защо не можем да бъдем през целия си живот тридесетгодишни, а щом минем осемдесетте, внезапно да умираме?
Лилиан се засмя.
— Аз още нямам тридесет.
— Вярно — каза Клерфе и отдръпна ръката си. — Винаги забравям това. Имам чувството, че за тези три месеца си станала най-малко с пет години по-възрастна. Толкова си се променила. Станала си с пет години по-красива. И с десет — по-опасна.
Най-напред играха в големите зали, а след като те опустяха, преминаха в по-малките, където залаганията бяха по-високи. Клерфе започна да печели. Отначало играеше „trente et quarante“ , а след това отиде на рулетката, където максималните залози бяха най-високи. [Trente et quarante (фр.) — трийсет и четирийсет — хазартна игра, която се играе с шест разбъркани колоди или 312 карти. Нарича се още червено и черно. — Б. пр.]
— Стой зад мене — каза Клерфе на Лилиан. — Ти носиш щастие.
Клерфе заложи на дванадесет, на двадесет и две и на девет.
Постепенно проигра цялата си предишна печалба, докато му останаха само толкова жетони, колкото да заложи още веднъж максимума. Заложи на червено. Червено излезе. Той прибра половината печалба, а остатъка постави отново на червено. Червено излезе за втори път. Прибра спечелените жетони и остави максимума. Червено излезе още два пъти. Пред Клерфе имаше вече цяла купчина жетони. Това не остана незабелязано от другите играещи в залата. Те наобиколиха масата на Клерфе. Лилиан видя, че към тях се приближава Фиола. Той й се усмихна и заложи на черно. Отново излезе червено. В следващия тур черното поле бе буквално затрупано с максимални залози от всички страни, а около масата се бяха насъбрали три редици играещи. Почти всички играеха срещу Клерфе. Само една мършава старица във вечерна рокля от светлосин воал заложи заедно с него на червено.