— Точно така! Борис Волков. Нима го познавате?
Лилиан поклати глава. „Такъв не го познавам“ — помисли си тя. Видя, че Клерфе я наблюдава.
— Много бих искал да разбера какво е станало с него — каза Фиола. — Този човек предизвикваше всеобщо възхищение. Бе един от последните играчи на голямата школа. Освен това бе превъзходен стрелец. Пристигна тук с Мария Андерсен. Може би сте чували за нея. Тя бе една от най-красивите жени, които някога съм виждал. Загина в Милано при въздушно нападение. — Фиола се обърна към Клерфе: — Никога ли не сте чували за Волков?
— Не — каза Клерфе.
— Странно! Той също бе участвувал в няколко автомобилни състезания. Разбира се, като любител. Рядко съм срещал човек, който да може да пие толкова. Вероятно се е самопогубил, поне оставяше впечатление, че към това се стреми.
Лицето на Клерфе бе помръкнало. Той даде знак на келнера да донесе още една бутилка вино.
— Днес ще играете ли още? — попита го Фиола. — Навярно повече не!
— Защо? Една серия води след себе си друга. Може би дори още днес черно да излезе тринадесет пъти подред?
— Той не трябваше да играе повече — каза Фиола, обръщайки се към Лилиан. — Днес в никакъв случай. Това е закон, стар като света.
Лилиан хвърли поглед към Клерфе. Този път той не я повика със себе си, за да му носи щастие. И тя знаеше, защо. „Какво дете е всъщност той! — помисли тя с нежност. — И как глупаво ревнува! Нима е забравил, че човек винаги сам разбива любовта си и никой друг не може да направи това?“
— Вие обаче би трябвало да играете — каза Фиола. — Вие сте тук за първи път. Направете го заради мене. Хайде, елате!
Отидоха на друга игрална маса. Фиола започна да залага, а след няколко минути и Лилиан обмени няколко банкноти в жетони. Тя заигра предпазливо, като залагаше дребни суми. Парите означаваха за нея нещо повече от състояние. Те бяха частица живот. Тя не желаеше да изпада в зависимост от чичо Гастон, от неговите мърморения и скъперкически подаяния.
Лилиан почти веднага започна да печели.
— Ето какво значи неосквернена ръка! — каза Фиола, който губеше. — Тази нощ принадлежи на вас. Ще имате ли нещо против да залагам заедно с вас? Да стана ваша сянка?
— Ще се разкайвате.
— Може би, но не в играта. Залагайте, каквото ви идва на ум.
Известно време Лилиан залагаше ту на червено, ту на черно, после на втората дузина и накрая на числа. Два пъти спечели на нула.
— Нищото ви обича — каза Фиола, смеейки се.
На масата се появи старицата с костенурката. Тя седна срещу Лилиан със злобен израз на лицето. Помежду залаганията тя шепнеше нещо на своята костенурка. На пръста й се поклащаше пръстен с необикновено красив диамант. Шията на старицата бе сбръчкана като тази на костенурката. Те поразително си приличаха — и двете имаха очи почти без клепки, състоящи се само от зеници.
Сега Лилиан започна да залага, редувайки черно с тринадесет. Когато след известно време вдигна очи от масата, видя, че Клерфе е застанал от другата страна и я наблюдава. Без сама да съзнава, бе играла като Борис Волков и Клерфе бе забелязал това. Тя продължи упорито да залага на тринадесет. На шестия път тринадесет излезе.
— Достатъчно — каза Лилиан, събра жетоните от масата и ги напъха в чантата си. Бе спечелила, но не знаеше колко.
— Нима вече си тръгвате? — попита Фиола. — Тази нощ е ваша, сама виждате. Тя никога няма да се повтори.
— Нощта свърши. Ако отдръпнем завесите от прозорците, тук ще нахлуе бледото утро, за да ни превърне всички в призраци. Лека нощ, Фиола. Продължете вие играта! Все някой трябва да продължи играта.
Когато Лилиан излезе с Клерфе навън, пред очите й се разстла Ривиерата в своята първична красота, такава, каквато е била, преди да я открият туристите. Небето в очакване на слънчевия изгрев преливаше в месинговожълти и сини цветове, морето бе побеляло на хоризонта, а водата бе прозрачна като аквамарин. В далечината се полюшкваха няколко рибарски лодки с жълти и червени платна. Брегът бе пуст, по шосето не се движеше нито една кола. Вятърът разнасяше мирис на море и лангусти. Лилиан така и не разбра как започна свадата. Клерфе говореше нещо възбудено и трябваше да измине доста време, докато вникне в смисъла на думите му. Ревността му към Волков бе пламнала внезапно.
— Какво мога да сторя? — чуваше тя гласа му. — Принуден съм да се боря срещу една сянка, срещу невидим призрак, срещу човек, който е недосегаем, защото не присъствува и тъкмо поради това присъствува много повече от всеки друг, който е стократно по-силен от мене, понеже не е тук, който е безгрешен, понеже не е тук, който се превръща в самото съвършенство само защото не е тук и който притежава ужасното преимущество, че отсъствува, защото това му дава хиляди оръжия срещу мене, докато аз съм тук и ти ме виждаш такъв, какъвто съм, какъвто съм в този момент извън себе си от гняв, несправедлив, ако искаш, дребнав и глупав, а срещу мене се изправя неговият величествен, идеален образ, който не познава грешки, защото не върши нищо и не говори нищо и с когото е невъзможно да се бориш, тъй както е невъзможно да се бориш със спомена за един покойник…