Лилиан изнемощяла отметна глава назад. Какви бяха тези ужасни мъжки глупости, които той отново подхващаше?
— Нима не е така? — запита Клерфе и удари с длан по кормилото. — Кажи, не е ли така? Разбрах защо избягваш да разговаряш с мене! Сега знам, че заради него не искаш да се омъжиш за мене! Ти искаш да се върнеш обратно! В това е цялата работа! Искаш да се върнеш обратно!
Лилиан вдигна глава. Какво й говореше той? Тя погледна Клерфе.
— Какво ми говориш?
— Нима не е вярно? Нима не си го мислиш дори в момента?
— В момента си мисля само колко поразително глупави могат да бъдат и най-умните хора. Не ме прогонвай насила!
— Да те прогонвам? Та аз правя всичко, за да те задържа!
— Мислиш ли, че можеш да ме задържиш по този начин? Боже мой!
Лилиан отново отпусна глава назад.
— Напразно ме ревнуваш. Борис не би ме приел, дори и да се върна при него.
— Какво значение има това? Важното е, че ти искаш да се върнеш!
— Не ме карай наистина да си вървя! О господи, нима съвсем си ослепял?
— Да — каза Клерфе. — Сигурно! Сигурно! — повтори той с удивление. — Но вече не съм в състояние да направя нищо. Не е по силите ми.
Те мълчаливо пътуваха по панорамното шосе Корниш към Антиб. Насреща им се зададе една магарешка количка. В нея седеше едно малко момиченце и пееше. Лилиан в изтощение извърна глава към него и усети в сърцето си парлива завист. Спомни си старицата в казиното, която щеше да проживее още много години, отново погледна засмяното момиченце и помисли за себе си. И изведнъж настъпи един от онези мигове, когато всичко й изглеждаше непонятно, а всички нейни трикове — безполезни, когато злочестината й я смазваше и цялото й същество роптаеше в безсилен протест: „Защо? Защо именно аз? Какво съм сторила, че тъкмо мене трябваше да сполети подобна участ?“
С невиждащи от сълзи очи тя се взираше в приказния пейзаж. Над шосето се разнасяше мирис на цъфнали дървета.
— Защо плачеш? — попита Клерфе с раздразнение. — Всъщност нямаш абсолютно никакви причини да плачеш.
— Да, нямам.
— Не стига, че ме мамиш с един призрак, но на всичко отгоре и плачеш!
„Така е — мислеше си тя. — Но този призрак не се нарича Борис Волков. Да му кажа ли неговото име? Но тогава той ще ме затвори в някоя болница, а пред вратите й ще постави стражите на любовта, за да бъда лекувана до смърт зад матовите стъкла на прозорците, сред въздух, напоен от дезинфекционни средства, добри намерения и нетърпима воня на човешки извержения.“
Тя погледна лицето на Клерфе. „Не — помисли тя, — само не каторгата на неговата любов! Всякакви протести са безполезни! Има само едно спасително средство — бягството! Фойерверкът свърши, за какво да се рови човек в пепелта!“
Колата влезе в двора на хотела. Някакъв англичанин в хавлия вече тръгваше надолу към морския бряг. Клерфе помогна на Лилиан да слезе, без да я поглежда.
— Сега вече ще ме виждаш по-рядко — каза той. — Утре започват тренировките.
Той преувеличаваше малко — състезанието щеше да се проведе в пределите на града и затова тренировките бяха почти невъзможни. Само по време на състезанието спираха уличното движение. Така автомобилистите трябваше да се ограничат главно в обиколка на трасето и запаметяване на местата, където трябваше да превключват скоростите.
Лилиан се помъчи да си представи какво още би могло да се случи помежду нея и Клерфе и видя нещо като безкраен коридор, който ставаше по-тесен и по-тесен и от който нямаше изход. Тя не можеше да върви по него. Други, които имаха достатъчно време за пропиляване, навярно можеха. Но тя, не. В любовта нямаше връщане назад, никога не можеше да се започне отначало. Онова, което вече веднъж се бе случило, оставаше в кръвта. Клерфе никога вече не би могъл да бъде с нея такъв, както преди. Би могъл да бъде с всяка друга жена, но не и с нея. Любовта също като времето бе невъзвратима. Никакви жертви, никаква всеотдайност, никаква добра воля не бяха в състояние да отменят този мрачен и неумолим закон. Той бе добре известен на Лилиан и затова тя искаше да си отиде. Онова, което й оставаше още да проживее, представляваше за нея целият й живот, а в живота на Клерфе то бе само един кратък дял. Затова тя трябваше да се съобразява само със себе си, а не и с Клерфе. Съотношението бе съвсем неравностойно — за Клерфе тяхната любов не бе повече от един епизод, макар и той да мислеше сега другояче, а за нея тя бе краят на всичко. Не можеше да се пожертвува заради него, сега вече разбираше това. Тя не чувствуваше нито разкаяние, нито тъга — дори за тях нямаше време, — чувствуваше единствено някакво просветление, напомнящо утринно разсъмване. И с него изчезна и последната мъглявина на недоразуменията. Тя усещаше краткотрайното и парливо щастие от взетото решение. И странно, от това в душата й отново се събуди нежност към Клерфе — сега вече не я грозеше опасност.