— Нищо от твоите твърдения не е вярно, Клерфе — каза тя с променен глас. — Нищо! Забрави какво си ми казал! В него няма нито капчица истина! Нито капчица!
Тя видя как лицето му се проясни.
— Значи ще останеш при мене? — бързо попита той.
— Да — каза тя. Не желаеше повече разправии в тези последни дни.
— Най-после разбра какво искам.
— Да, разбрах — отвърна тя с усмивка.
— Ще се омъжиш ли за мене?
Той не почувствува колебанието й.
— Да — каза тя. Това също вече нямаше значение.
Той я изгледа продължително.
— Кога?
— Когато искаш. През есента.
Той замълча за миг.
— Най-после! — каза той. — Най-после! Никога няма да съжаляваш за това, Лилиан!
— Зная.
Клерфе изведнъж се преобрази.
— Ти си изморена! Сигурно до смърт си изморена! Какво само направихме! Ти трябва да спиш, Лилиан! Ела, ще те изпратя до горе.
— Ами ти?
— Аз ще последвам примера на англичанина, а след като се изкъпя в морето, ще обиколя по маршрута, докато по улиците още няма движение. Само за обиграване, трасето ми е познато. — Клерфе стоеше на вратата на стаята й. — Какъв съм идиот! В казиното проиграх половината от онова, което бях спечелил! От яд!
— Аз спечелих. — Лилиан хвърли чантата с жетоните на масата. — Не съм ги броила.
— Утре отново ще спечелим. Ще дойдеш ли с мене на лекар?
— Да. А сега трябва да спя.
— Добре. Спи до вечерта. После ще отидем да хапнем нещо и отново ще спим. Обичам те безкрайно много!
— Аз тебе също, Клерфе.
Той затвори вратата внимателно след себе си. „За първи път, както се затваря при болна!“ — помисли тя и без сили се отпусна на леглото.
Прозорецът бе отворен. Лилиан видя как Клерфе слизаше към морския бряг. „След състезанието — помисли си тя, — ще си приготвя багажа и ще отпътувам, когато той ще трябва да отиде в Рим за договора си. Само още няколко дни!“Не знаеше накъде ще замине. Пък и не беше ли все едно? Трябваше само да се махне оттук.
XX
Състезателният маршрут имаше дължина само малко повече от три километра, но водеше през улиците на Монте Карло — пресичаше града, заобикаляше пристанището, след това минаваше по хълма, на който се издигаше казиното, и поемаше обратно. На много места трасето бе толкова тясно, че по него едва ли можеше да се задминава и бе съставено почти изцяло от завои, двойни завои, завои на сто и осемдесет градуса и остри виражи. Трябваше да се направят сто обиколки или да се изминат повече от триста километра, което означаваше десетки хиляди пъти превключване на скоростта, натискане на спирачката, потегляне, отново превключване на скоростта, отново спирачка и пак потегляне.
— Истинска въртележка — каза Клерфе на Лилиан, смеейки се. — Нещо от рода на цирковата акробатика. Никъде не можеш да погнеш таратайката на пълна скорост. Твоето място къде е?
— На трибуната. Десети ред вдясно.
— Денят ще бъде горещ. Взела ли си си шапка?
— Да. — Лилиан показа на Клерфе малката сламена шапка, която държеше в ръка.
— Добре. Довечера ще отидем в „Павилион д’Ор“ на морския бряг, ще ядем лангусти и ще пием студено вино. А утре ще отидем у един мой познат, архитект, който ще ни направи проект за преустройството на къщата. Нашият дом ще бъде светъл, с големи прозорци и много слънце.
Треньорът викна нещо на Клерфе по италиански.
— Вече започва — каза Клерфе и закопча догоре белия си комбинезон. После извади от джоба си късче дърво и почука с него първо по колата, след това по дланта си.
— Готов ли си? — извика треньорът.
— Готов съм.
Лилиан целуна Клерфе и изпълни обредния ритуал, който трябваше да донесе сполука на състезателя. Тя леко на плю колата, а след това и комбинезона на Клерфе, като промърмори някакво проклятие, което трябваше да има обратно въздействие, после протегна ръка с два разперени пръста към трасето и към навесите, където се намираха другите коли — това заклинание се наричаше „gettatore“ и предпазваше от лоши погледи. Лилиан тръгна към изхода, а италианските механици се вглеждаха в нея с нямо обожание. Тя чу зад себе си как треньорът започна да се моли: