„Не — помисли си Стасов, — вярно, харесваш ми, но няма да те пусна толкова лесно. Макар и само по малкото пръстче, но ще те ухапя.“ Той хвърли бърз поглед към визитната картичка на гостенина: някакво засукано име, не се запомня от първия път.
— Уважаеми Родислав Евгеневич, хайде да си разпределим ролите. Вие сте възложител, вашата работа е да формулирате задачата и да оформите поръчката, а вече моя работа е да подбера изпълнителя, който ще я изпълни по най-добрия начин. Затова не ми се сърдете, ако вместо кадърно момче, изпратя в Томилин жена на средна възраст — злорадо изрече той и се вторачи в Романов, предвкусвайки реакцията му.
Разбира се, реакцията последва незабавно. Две дълбоки бръчки, каквито липсваха само преди секунда, тутакси пресякоха високото чело на Родислав Евгеневич.
— Жена на средна възраст? Шегувате ли се?
— Ни най-малко. Много кадърна, дори извънредно. Двайсет и седем години работа в отдел „Убийства“ на „Петровка“.
— Все пак ми се искаше да си имам работа с мъж — неуверено каза Романов.
— Нямам на разположение мъже с ТАКЪВ опит — натърти Стасов на думата „такъв“. — Нали искате най-добрия ми служител, е, най-добрият, с когото разполагам, е именно жена и именно на средна възраст. Ако сте съгласен поръчката ви да се изпълнява от по-неопитен детектив, ще възложа вашия случай на млад мъж. Доколкото разбирам, вие имате повече доверие на младите мъже, отколкото на жените на възраст?
Романов се усмихна смутено.
— Да си призная, никога не съм вярвал в силата на женския ум.
— Просто не сте имали късмет с жените — позасмя се Стасов. — Аз доста често съм срещал по пътя си умни жени, една от тях е съпругата ми, другата е моята служителка. Е, какво ще кажете? Готов ли сте да възложите случая си на моята фирма при тези условия?
— Да, разбира се — разсеяно кимна Романов. — Вие сте ръководител, знаете си работата. Щом моят случай не може да бъде възложен на мъж, тогава… Какво пък, тъй да бъде. Но може би все пак ще помислите още по кандидатурата? Може би ще намерите детектив от мъжки пол, който умее да разкрива убийства?
— Ще намеря — вече не криеше ехидството си Стасов. — Казва се Анастасия Павловна Каменская.
По лицето на Романов се изписа нескрито облекчение.
— Каменская? Онази, същата? От отдела на Гордеев?
— От бившия отдел на Гордеев — поправи го Стасов. — Виктор Алексеевич отдавна се пенсионира, след него в отдела се смениха вече трима началници.
— Да де, да — промърмори Романов. — Чувал съм за нея, все още имам много приятели в милиционерските кръгове. Тя е с много добра репутация.
— Дума да няма — засмя се Стасов, много доволен. — Е, какво? Не възразявате срещу Каменская, така ли?
— Ще бъда щастлив, ако тя се заеме с моя случай.
— Не тя ще се заеме, а аз ще й го възложа — отново ухапа гостенина си Стасов. — Значи, така решаваме. Ще помисля върху вашето предложение, а вие елате утре и ако взема решение да се захвана с вашия случай, ще оформим поръчката.
— Много се надявам да не ми откажете — обаятелно се усмихна Родислав Евгеневич.
— Нищо не мога да ви гарантирам, ще помисля — отговори уклончиво Стасов, макар че дълбоко в душата си вече бе решил да се заеме с тази поръчка и да я възложи на Настя. Вярно, работата е извън Москва, а Настюха не обича командировки, още по-малко пък командировки с неопределен срок, но въпреки всичко тази работа е точно това, което й трябва, което тя умее и обича да върши.
— Къде? — ужасено възкликна Настя. — В Томилин? Къде е това?
— Осем часа с кола или седем и половина с влак — спокойно обясни Стасов. — От какво се уплаши толкова? Не те пращам на Северния полюс, я. Тих приличен град, свързан с голямо градообразуващо предприятие. И из града броди маниак. Работа — бонбонче!
— Владик, не по-зле от теб познавам тези тихи провинциални градчета. Накрай света, хотел с хлебарки, няма топла вода, тоалетната и банята са в края на коридора, единствени за целия етаж, за да пиеш чай, трябва да топлиш вода с бързовар в чашата. И къде ме пращаш? В някакъв старчески дом? Там е пълно с баби и дядовци — немощ, болести, страдания, самота, нищета. Едва излязох от депресията, само това ми липсваше в моето състояние! Стасов, хайде пожали ме — примоли се тя. — Нека отиде някой друг.
Но Стасов не възнамеряваше да я жали.
— Не пресилвай, това не е старчески дом, а пенсионерски клуб. И не мога да ти създавам привилегировани условия. Приел съм поръчка, трябва да я изпълним, а всички хора освен теб сега са плътно заети. Трябва да започнеш да работиш нормално — строго изрече той. — Нали не искаш да получаваш заплата ей така, за нищо?