— Не искам — притеснено продума Настя.
— Е, виждаш ли. Ако свършиш работата в Томилин, ще получиш не просто голям хонорар, а много голям. Ще си го спечелиш честно. Нещо повече, възложителят каза, че ще получиш хонорара при всяко положение, независимо от резултата, а пък ако се справиш с работата и разкриеш двете убийства, ще ти дадат и премия.
Настя се замисли. Материалното стимулиране в такъв чист вид беше нещо ново за нея, тя бе свикнала да получава срещу работата си само заплата, и то не твърде голяма. А да се заемеш с нещо, което умееш да вършиш и което обичаш, и то срещу много пари… В това имаше нещо неправилно, струваше й се дори… порочно, и при това страшно привлекателно. Защо пък да не опита? Но хотелът с хлебарките… И местните оперативни работници, които по всякакъв начин ще й пречат и ще унижават неканената гостенка при всеки удобен случай… И тези старци пенсионери, които само с вида си ще й напомнят за собствените й проблеми…
— Льоша, страшно не ми се ходи в този Томилин — каза Настя на мъжа си, когато се прибра от работа. — Там местните ще ме излапат с парцалките и няма да им приседне. Ще започнат да ме нагрубяват и да се държат просташки, а аз ще се обиждам и разстройвам, и това ще бъде не работа, а просто борба с настроението и амбициите ми. Освен това… не ги искам тези пенсионери. Самата аз съм пенсионерка, още не съм се примирила с новото си положение и за мен техните проблеми — самота, ненужност, отхвърленост от живота — са като остър нож, забит в жива рана.
Чистяков я слушаше и без да повдига глава, методично режеше лук и други зеленчуци за салатата. Настя дори не бе сигурна, че той чува какво му говори.
— Мисля, че драматизираш — каза той спокойно. — Имаш нова работа, трябва да се научиш да я вършиш, трябва да се научиш да работиш като частно лице, зад чийто гръб липсва подкрепата на държавата. Никога няма да се научиш, ако не започнеш да действаш. Нали знаеш, работата няма да се свърши сама. Тревожиш се, че няма да се разбереш с местната милиция? Ами научи се да се разбираш с тях. От само себе си нищо няма да стане. Да сложа ли джинджифил?
— Сложи — машинално отговори Настя, замислена върху думите на мъжа си.
Тя беше сигурна, че Льошка ще разбере нейните мъки, ще разбере колко не й се иска да ходи в Томилин и да се занимава с този странен „старчески“ случай, а същевременно не й се иска Стасов да си помисли, че тя е решила да се възползва от старите им приятелски отношения и да си издейства привилегировани условия на работа. Стасов е прав: няма да получава добра заплата просто ей така, тя действително не може да си го позволи. И Льошка е прав: ако не правиш нищо, нищо няма и да научиш. Как само не й се ходи…
„Льошка иска да замина — внезапно разбра Настя. — Дошла съм му до гуша с моето хленчене, с моето вечно лошо настроение, с моето мотаене пред очите му. Той иска най-сетне да се заема с нещо и да се съвзема. Не му трябва морален изрод вкъщи. Вече направи всичко по силите си, за да ме извади от депресията, хвърли за мен маса сили и време и търпението му се е изчерпало. Иска да остане сам.“
— Прав си, Льошик — каза тихо, — трябва да отида. Абсолютно си прав.
Тя извади от чантата си визитната картичка на Андрей Сергеевич Бегорски, която бе оставил Романов, та Стасов да й я предаде, и набра посочения в нея телефонен номер.
— Пътувате утре сутринта — делово заяви Бегорски, — продиктувайте ми адреса, колата ще ви чака пред дома ви в седем часа.
— Добре — послушно отговори Настя и се втурна да си приготвя багажа.
Чистяков излезе от кухнята с ножа в ръката и изумено погледна жена си, която сваляше от секцията в антрето голям пътен сак.
— Слушай, защо първо не вечеряме? Салатата е готова, рибата е изпечена.
— Льоша, заминавам утре сутринта. — Тя скочи от табуретката със сака в ръце и го хвърли на пода. — Трябва да си приготвя багажа. Нямам никакво време.
— Имаш достатъчно време. Аз ще ти помогна. Сядай на масата.
Вечеряха набързо и започнаха да мислят какво трябва да си вземе Настя. Главният проблем беше, че не бяха ясни две основни неща: битовите условия и продължителността на командировката. Например дали трябва да си вземе халат? Ако в хотела е студено и духа от прозорците, Настя ще спи с него, но халатът заема много място, затова им се искаше да знаят със сигурност дали той ще й трябва. Дали да вземе кърпи, или в местния хотел дават? Трябва ли да сложат в сака големия флакон с хубавия шампоан, с който Настя е свикнала, или ще може да си купи същия от тамошния магазин? И така нататък. Въпросите бяха много, отговорите — нито един. Тъкмо бяха извадили от гардероба и разглеждаха тънкия памучен анцуг, преценявайки дали ще й трябва или не, когато звънна мобилният телефон на Настя.