— Ще го взема — въздъхна тя, — зима е все пак, страх ме е да излизам с мокра коса, а тя съхне много бавно. Какво искаше той ли? Искаше да играя по неговата свирка. Ето, сега виждаш какво представлява възложителят в новата ми работа: той плаща и смята, че може да ми диктува как да се обличам и с какво да се храня, сякаш съм слабоумна. И сега, между другото, така ще бъде винаги. На „Петровка“ бях човек, а сега съм никой и нищо и всеки, който има пари, ще смята, че може да ме подритва. А ти толкова ме придумваше да започна работа при Стасов! Ами че на тази работа аз ще се превърна в прислуга, в момиче за всичко.
Тя се ядоса и не забеляза, че повишава тон и говори все по-раздразнено и агресивно.
— Льоша, слушай, дали да не се махна от Стасов, докато не е станало късно? Ей сега ще взема да му се обадя, да откажа тази работа в Томилин и работата изобщо. Ще си седя вкъщи и никой няма да ми нарежда…
Чистяков я прегърна, притисна главата на Настя до рамото си, погали я по косата.
— Стига, стига, успокой се, Асенка, не се пали. Какво толкова се е случило? Голяма работа, обадил се някакъв идиот и ти продиктувал списък. Е, и какво от това? Изхвърли този списък и забрави за него, приготви си багажа, както ти смяташ за добре, вземи само каквото ти смяташ за нужно и не обръщай внимание на нищо. Ти си специалист, професионалист и хората ще ти плащат именно за това, което умееш и обичаш да правиш, ето това не бива да забравяш. А кой, какво и с какъв тон ти е говорил — много важно… Твоята задача е да разкриеш престъплението, а не да спечелиш любовта на възложителя. Плюй и забрави. Всеки може да си има своите странности. Главата ти е пълна с бръмбари, но аз въпреки това те обичам, глупаче.
— Наистина ли? — вдигна тя глава и погледна мъжа си през сълзи. — Наистина ли ме обичаш?
— Разбира се, че наистина — потвърди Алексей.
— Дори с бръмбарите?
— Не „дори“, а „най-вече заради“ — поправи я той с усмивка. — Бръмбарите ти придават особена прелест. Без тях щеше да бъдеш скучна и безсолна.
Настя се успокои и след петнайсет минути сакът за пътуването беше напълно готов. Като един вид терапия Чистяков предложи да изгледат някой филм от диск, избраха американската комедия „Свалячът Хал“, която Настя много обичаше и можеше да гледа до безкрай, и се наместиха, прегърнати, на дивана.
Преди това обаче Настя скъса недописания списък, продиктуван от Бегорски, и с наслада го изхвърли в кофата за боклук.
ГЛАВА 2.
Първото впечатление на Настя от Андрей Сергеевич Бегорски беше странно. Ако съдеше по снощния телефонен разговор, възложителят трябваше да бъде човек с големи, меко казано, особености. Настя очакваше да види някакъв нелепо облечен чешит, кой знае защо неспретнат, откачил от собственото си, стоварило му се незнайно откъде богатство и обградил се с многобройна охрана, груб, досаден и неприятен. Но всичко се оказа съвсем различно. До нея на задната седалка на луксозната скъпа кола седеше добре облечен човек, спретнат, атлетичен, с неправилни черти на грозноватото лице, но въпреки това много привлекателен. Отпред до шофьора се бе разположил едър широкоплещест телохранител. Само един. Вярно, и шофьорът не беше дребно момче, така че спокойно можеше да е втори телохранител, но все пак картината се оказа далеч не такава, каквато Настя бе нарисувала във въображението си снощи. Тя беше сигурна, че Бегорски най-напред ще попита дали е приготвила багажа си по неговия списък, че дори и ще провери съдържанието на сака й, но Андрей Сергеевич, кой знае защо, не зададе никакви въпроси относно списъка и дори не удостои с поглед спортния сак, който шофьорът прибра в багажника. Другата чанта, в която носеше компютъра си, Настя взе в купето и грижливо намести на коленете си.
Андрей Сергеевич Бегорски явно наистина не обичаше да си пилее времето, защото още щом поздрави Настя, започна да разказва.
Открил клуба „Златна възраст“ преди две години, но го измислил много по-рано, намерил място — старинно изоставено имение, което всички наричали „имението на Вяземски“ и което при съветската власт функционирало като санаториум за туберкулозно болни. Санаториумът отдавна бил закрит, а с имението никой не се занимавал, то не било нужно на никого, защото в него трябвало да се вложат пари, а градските власти нямали. Бегорски купил къщата заедно със земята, възстановил я й открил клуба, чиято главна задача била да разпространява компютърната грамотност сред хората от третата възраст.
— Това са хора, които са приключвали трудовата си дейност, когато започна компютризацията, не са успели да научат нищо и сега фактически са откъснати от живота, а владеенето на компютъра би им позволило да се върнат към активно общуване, което толкова липсва на пенсионерите.