Оперативните работници „друсаха“ нещастния махмурлия още дълго, но без никакъв резултат. Болеше го главата, гадеше му се, беше му лошо и нищо не помнеше.
Във вестибюла на основната сграда на имението окачиха портрет на Костя Еремеев с траурна лента през ъгълчето, под портрета поставиха масичка с цветя. Настя по стар детективски навик зае своя пост още от сутринта: беше й интересно как ще реагират хората на вестта за гибелта на Константин, какво ще говорят, какви съображения и версии ще изказват. Особено я интересуваше реакцията на семейство Путилини. Тя седеше в ъгъла на вестибюла, скрита зад колоната от погледите на всички, които влизаха в основната сграда, и внимателно наблюдаваше.
Първи се появиха служителите в клуба — администраторката, преподавателите, Вера Алексеевна Бегорская, Саня Беляков и жена му Лена, дъщерята на Андрей Сергеевич. После слязоха да закусват гостите от хотелските стаи. Към единайсет и нещо започнаха да идват членовете на клуба. Портретът на Костя веднага привличаше вниманието, всички се спираха, тъжно клатеха глави, обсъждаха смъртта на младия мъж оживено, но полугласно. Впрочем Настя прекрасно чуваше всичко. В краткия некролог не беше казано нищо за причината за смъртта, просто „трагично загина“, и версиите на обсъждащите бяха малко: блъснала го е кола, станала е катастрофа с колата му, самоубил се е, понеже не е понесъл тежестта на сполетялата го загуба. Думата „убит“ не прозвуча нито веднъж. А именно тази дума Настя очакваше с такова нетърпение.
Към един часа във вестибюла влязоха съпрузите Путилини. Настя цялата се превърна в слух. Но напразно се напрягаше: истеричният вик на Путилина буквално разцепи солидната тишина в клуба. Жената се хвана за сърцето и рухна на пода, хората около нея веднага се разтичаха, започнаха да викат „Бърза помощ“, да търсят капки за сърце, а мъжът й, олюлявайки се, отиде и приседна на диванчето на около три метра от Настя.
Настя приближи, седна до него, хвана ръката му.
— Юрочка, Юрочка, синчето ми, как така… — ломотеше Путилин, сякаш не забелязваше нейното присъствие.
Охо, така значи — Костя Еремеев не бил никакъв Костя Еремеев, а Юрий Путилин. Много интересно.
— Това е вашият син, така ли? — попита Настя, за да започне някак разговора.
Путилин мълчаливо кимна.
— Криеше ли се от някого? Живееше с чужди документи?
Путилин изведнъж се обърна и здраво стисна ръката й.
— Нали на никого няма да кажете? Няма да кажете, нали?
— Но това е безсмислено — меко отговори Настя и погали с пръсти китката на възрастния мъж, — вашия син вече го няма и истината за него няма да навреди на никого. По-добре ми разкажете всичко, ще ви поолекне. Искате ли да знаете как е загинал?
— Убили са го — без да се замисля, отговори Путилин. — Въпреки всичко са го намерили и са го убили.
Юрий Путилин наистина бил компютърен гений и заминал за Москва да търси достойно приложение на своите способности. Но такива гении в столицата с лопата да ги ринеш, така че той не успял веднага да намери високоплатена интересна работа. Затова пък го забелязали и привлекли към своите машинации не съвсем честни хора, които преценили, че да се обират банки, е много по-печеливша работа, отколкото да се събират трохи от частни лица. Платили добре на Юрий, за да хакне сървъра на голяма банка и да преведе парите на нужните сметки. В един момент Юрий се уплашил и когато му предложили втора такава операция, отказал. Но се разбрало, че неговите работодатели не приемат откази, нещо повече — определят отказа като намерение „да се дръпне и пропее“. Започнали да го заплашват, а когато разбрали, че той е истински уплашен и всеки момент може да направи чистосърдечно признание пред властите, заплахите придобили такъв характер, че Юрий разбрал: ще го убият и окото им няма да мигне.
Скрил се в родния си град, по-близо до родителите си, снабдил се с фалшив паспорт и започнал работа в имението, където неговите родители посещавали компютърните курсове. Работата го привлякла с това, че чрез нея получил жилище и можел никъде да не излиза.
Страхувал се не без основание — при родителите му идвали хора от Москва, настоявали да им кажат къде е Юрик. И през ум не им минало да го търсят в клуба, близо до родния му дом, сред пенсионерите. Родителите не предали сина си, но също много се уплашили, разбрали, че това не е шега работа, че всичко е много сериозно. Впоследствие същите тези хора дошли още веднъж, разпитвали ги дали синът им не се е обаждал, тоест не се отказвали от опитите си да намерят Юрий.