Те биха могли да си кореспондират по електронната поща както помежду си, така и с роднини в други градове, дори със собствените си внуци, които живеят на съседната улица. Защото внуците не посещават твърде често бабите и дядовците си, а виж, по „мейла“ ще си кореспондират с тях с удоволствие, защото децата обичат компютрите и са готови да седят пред тях с часове. Освен това интернет дава широк излаз към света — можеш да намериш всякаква информация и приятели за всякакви хобита и във всяка сфера на интереси. Да намериш, да започнеш кореспонденция, после може би да се срещнеш с някого. Изобщо аз разбрах, че компютърната грамотност е крайно необходима на старците — с пламтящи очи обясняваше Бегорски. — Но тук възникват два проблема: трябва да научим хората да използват компютъра, като имаме предвид възрастовите им особености, лошото зрение и слух, ограничената подвижност на пръстите, ниската скорост на действие, а и трябва да им дадем достъп до компютри, защото далеч не всеки пенсионер има възможност да си купи. Ето, в решаването на тези задачи се състоеше същината на моя клуб. Започнах с два компютърни класа и компютърна зала. В класовете организирах обучение по специално разработена програма, предвидена за възрастни хора, консултирах се с геронтолози, офталмолози, оториноларинголози, изобщо задействах какви ли не специалисти. А в компютърната зала направих нещо като интернет кафе, където хората, вече умеещи да си служат с компютри, да могат да работят. Обучението беше безплатно, използването на интернет кафето — платено, но заплащането е чисто символично.
— И какво, проектът задоволява ли очакванията? Дава ли печалба? — поинтересува се Настя.
— Ами, какво говорите! — весело се разсмя Бегорски. — Та това не е бизнес проект, това е чиста благотворителност, която аз за щастие мога да си позволя.
Постепенно клуб „Златна възраст“ разширявал направленията на дейността си, пенсионерите, които го посещавали, вече се занимавали не само с компютри, а за обучението започнали да идват и хора от съседни градове и дори от областния център. Бегорски предварително се погрижил такива хора да има къде да отседнат.
— Впрочем това са все подробности, които ще видите на място, няма да се спирам на тях сега, всичко ще ви покажат. Ще премина към главното. Преди почти година бе намерена убита една дама, посещавала моя клуб, а след още половин година — още една. Върху гърдите и на двете бяха намерени счупени огледала, от едното ухо на всяка беше изтръгната обица, и двете бяха удушени, едната — с вълнен шал, другата — с копринен, тоест картините на убийствата бяха абсолютно еднакви. Престъпленията не бяха разкрити, но пък в местния вестник излезе абсолютно идиотска статия, която ми обърка всичко. Ето, прочетете, взех я специално за вас. Прочетете я, а после аз ще продължа.
Той подаде на Настя тънка зелена папка, в която лежеше изрязаната от вестника статия. Настя извади от чантата си очилата за четене и се зачете. Беше неудобно да чете, сивата тежка януарска светлина едва проникваше през тонираното стъкло на автомобила. Тя се мръщеше, присвиваше очи, местеше текста по-близо до прозореца и най-сетне дочете сърцераздирателната история на рода Румянцеви-Лобанови. Върна папката на Бегорски, прибра очилата в чантата и се приготви да слуша по-нататък.
Много хора повярвали на статията и което е още по-лошо, направили следния извод: в имението или някъде съвсем близо до него живее психичноболен потомък на бившите собственици на имението, който е недоволен, че сега в него се намира клуб, и иска клубът да се разтури и в края на краищата да бъде затворен. Броят на членовете на клуба, престанали да идват в имението, започнал да нараства, трима души от персонала напуснали, и то не заради нещо друго, а именно от страх да не станат жертви на лудия убиец. Самият Бегорски не знаел точно какво да мисли за маниака от рода Румянцеви, по-скоро смятал, че тези събития може да имат съвсем друго обяснение. Преди известно време започнал да получава предложения да закрие клуба или да го премести и да продаде къщата, която след реставрацията станала твърде апетитна инвестиция. Имал информация, че за имението са се полакомили хора, свързани със семейството на кмета. Тези хора искали да направят в имението, според някои, елитен бардак, а според други — дом за приеми с луксозен ресторант и хотел, с една дума, да печелят пари. Бегорски отхвърлил предложенията за продажба, след което били направени няколко опита да го сплашат. Андрей Сергеевич поначало не бил плашлив човек, но обичал да се застрахова: съставил завещание, според което, в случай че той умре, имението става собственост на холдинга, а не на роднините, а да бъде отнето от холдинга е крайно трудно, така че няма никакъв смисъл да убиват Бегорски. Завещанието било публично достояние и Андрей Сергеевич се постарал за неговото съдържание да научат колкото може повече хора. Именно затова заинтересованите от покупката на имението хора опитвали да го накарат да отстъпи доброволно.