Вторушин я заведе в помещението, където се съхраняваха вещите на задържаните. Поставиха на масата чантата и до нея — документите, мобилния телефон и портмонето.
В чантата имаше стандартен комплект за кратки пътувания с пренощуване: тоалетни принадлежности, бельо, книга за четене, зарядно устройство за мобилен телефон. Телефонът се беше изключил — изтощена батерия. Паспорт, шофьорска книжка, технически паспорт на колата. Настя отвори портмонето, поинтересува се колко пари има в него. Оказа се, че са доста — осемдесет и пет хиляди в петхилядни банкноти и още малко по хиляда и по петстотин рубли. В страничното отделение на портмонето имаше две снимки — на Алиса и на Алла. На снимката Алла беше смайващо красива, без предизвикателно яркия грим, с щастлива усмивка, развяващи се коси и грейнали очи. Тя стоеше на фона на равнина, из която пасяха овчици. Пейзажът се стори на Настя странен, някак абсолютно неруски. Но нищо подозрително, такова, което да говори за намерение на Ярцев да извърши планирано убийство, не намери. Би трябвало, за да й е чиста съвестта, да провери и телефона, но само Ярцев знаеше ПИН кода за включването му.
— Е, какво? — напрегнато попита Вторушин, който през цялото това време бе стоял над главата й. — Намерихте ли нещо?
— Трябва да проверя телефона — каза Настя. — И изобщо исках още веднъж да поговоря с Ярцев.
— Пак ли?! За какво този път?
— Не знам. Аз работя по метода на научното налучкване — призна тя. — Нещо ме безпокои, но не мога да разбера какво именно. Нещо някъде не се връзва. И после, нали ние работим не само по убийството на Ярцева и Путилин, нас чака и Аида Борисовна, за която някак позабравихме покрай цялата тази суетня. Ако Алла Ярцева е наела някого за убийството на Павлова, съпругът й може да знае за това — ако не всичко, поне нещичко. Искам да се поровя в това. И още нещо, Иля: ние съвсем изпуснахме от вниманието си, че убиецът на Павлова е знаел подробности около убийството на Корягина. Тоест той или е присъствал при огледа на мястото на убийството на Корягина, или е имал източник на информация в правоохранителните органи.
— Или самият убиец е наш служител — продължи Иля. — Защото вие това имахте предвид, нали?
— И това.
— Какво, не ви беше удобно да го кажете ли? — попита той насмешливо.
— Стори ми се, че вашият колега Федулов не споделя тази мисъл, буквално му призля, когато я споделих за пръв път, помните ли? Е, та си помислих, че може би и на вас това предположение ви е неприятно, затова премълчах.
— Няма такова нещо — поклати глава той. — Ние с Димка почти никога не мислим еднакво, прекалено различни хора сме. Така че, ако на него нещо не му харесва, можете да сте сигурна, че аз ще се съглася с това нещо. Той има свои разбирания за професионалната етика и чест, просто се вбесява, когато се разбере, че някъде някой служител на милицията се е оказал престъпник.
— А вие? — с интерес попита Настя. — Не се ли вбесявате?
— Не — усмихна се капитанът. — Аз гледам на това като на нещо нормално. Като на нещо, което се случва, и то често. Милиционерите са хора като всички останали, те имат същите слабости и пороци, каквито имат всички останали хора. Милиционер престъпник е нещо нормално. Такива престъпници има по целия свят и не е нужно да обезумяваме от мъка. Просто трябва да умеем да ги разобличаваме навреме и да ги отстраняваме от работа. Та какво, да ви доведа ли Ярцев?
— Доведете го.
Главата на Ярцев вече съвсем се бе прояснила и въпреки пребиваването си в килията, той изглеждаше значително по-добре и дори бе започнал да проявява известна агресивност.
— Казах ви вече: не съм познавал никакъв Путилин. И Еремеев не съм познавал. Изобщо не съм знаел, че Алла има любовник и как се казва той.
Гледай ти, помисли си Настя, пиян, пиян, ама запомнил имената. Не е толкова прост тоя Роман Валеревич Ярцев.
— Кажете ми как живеехте с Алла — помоли Настя със съвсем кротък тон.
Ярцев я погледна учудено, после се усмихна кисело.
— Абе ясно, вие все още предъвквате идеята, че от ревност към Алла съм я убил. И очаквате сега да започна да ви говоря колко зле сме живели, колко често сме се карали, как тя ми е изневерявала. А после ще навържете всичко това в обвинението си.
— Ами тогава ми разкажете как е било в действителност. Вие сте се обичали и сте живеели мирно и щастливо, нали така?
Лицето на Ярцев стана сериозно и дори тъжно.
— Няма да повярвате, но наистина живеехме мирно. Тихо и мирно. Само дето не може да се каже, че сме били щастливи. Щастието ни свърши в деня, когато се удави Алиса…