Настя се обади на Вторушин. Беше свикнала да проверява всичко докрай.
— Иля, доколкото разбрах, вие сте голям любител на пътешествията. Случайно да сте ходили в Англия?
— Ходил съм, разбира се, бабчето цял живот беше мечтала да види Тауър и да се разходи край брега на Темза. Защо питате?
— А в Стоунхендж водили ли сте я?
— Водил съм я, може ли без това. Как може човек да отиде в Англия и да не види прочутия каменен кръг. А вие защо се интересувате?
Но не й се обясняваше. Нямаше време.
— Иля, не бихте ли могли да ми донесете снимките си от Стоунхендж?
— Бих могъл, ако ми обясните какво става — ядосано отговори той. — Не ни превръщайте с Димка в момчета за всичко, на които каквото им кажеш, това изпълняват, а не са достойни да знаят защо.
Настя се смути. Ето на, пак се държи като в службата. Тук няма подчинени, няма право да издава заповеди, пък и никой не е длъжен да изпълнява молбите й.
— Извинете, Иля. Намерих сред вещите на Ярцев снимка на Алла и той каза, че снимката е направена в Англия, на Стоунхендж, а аз се усъмних и искам да проверя — излъга тя.
Нали не можеше да каже на Вторушин, че подозира колегата му. Кой знае как ще се отнесе той към това? Не беше забелязала особена обич между оперативните работници, но нали никога не знаеш как ще реагира човекът.
— То е лесно да се каже „донеси“ — промърмори капитанът. — Имам снимки на една флашка, утре ще ги донеса.
— Днес — помоли Настя.
— Но тя е вкъщи. Вие какво, да не би да искате да зарежа всичко и да търча до къщи за флашката?
Естествено, тя искаше точно това. Но така вече надхвърляше всички граници на приличието.
— Иля, готова съм да почакам до довечера, когато се освободите. Но непременно искам да видя снимките днес.
Настя разбираше, че не бива да губи нито минута. Твърде близо беше вече до Федулов и ако той засега не показваше признаци на безпокойство, това изобщо не означаваше, че не изпитва такова. Можеше да се разтревожи всеки момент, още щом Ярцев му разкажеше за разговора си с Настя. А пък ако Иля му кажеше за молбата й да й донесе снимките от Стоунхендж, щеше да стане съвсем лошо. Притиснат до стената, Дмитрий Федулов можеше да се окаже способен на какво ли не.
— И още една молба, може би донякъде необичайна — продължи тя. — Моля ви, не казвайте на Дмитрий за молбата ми.
— Защо?
— Просто ви моля. Не го правете. Така трябва. Просто ми повярвайте — твърдо каза Настя.
— Добре — недоумяващо проточи Вторушин. — Не разбирам какви игри играете. Това не ми харесва.
— И на мен не ми харесва — въздъхна Настя. — Хайде да се разберем така: довечера вие ми давате флашката, аз я преглеждам пред вас и ако съм права, веднага ви обяснявам всичко. Става ли?
— А ако не сте права?
— Пак ще ви обясня, но освен това ще се извиня.
— Е, добре — умилостиви се Иля. — Когато се освободя, ще ви звънна и ще ви кажа адреса си, вие ще дойдете и аз ще ви покажа всичко.
— И кога приблизително ще стане това?
— Слушайте, Анастасия Павловна, вие се държите като нахална съпруга, която иска отчет за всяка крачка на мъжа си.
Стори й се, че при тези думи Вторушин се усмихна.
— Не можете да знаете това — възрази тя. — Никога не сте били женен. Е, та кога, значи?
— След около два часа. Ще ви се обадя.
Ето на, още поне два часа. Нищо, трябва да се стегне и да почака. Просто да почака.
Настя се обади на Чистяков. Винаги правеше така, когато се вълнуваше и място не си намираше от притеснение. Разговорите със съпруга й, дори само гласът му я успокояваха и й връщаха равновесието.
— Льоша, ти носиш ли в портфейла си моя снимка? — попита тя.
— Какви ги приказваш бе, сестро? — смая се Алексей. — Съвсем ли откачи? За какво ми е твоя снимка? И без това физиономията ти е постоянно пред очите ми. Не успявам да се затъжа.
— Но виж сега колко дълго ме няма, не ме виждаш — възрази тя. — Нима не ти е нужна моя снимка?
— Не ми е нужна — призна той. — И бездруго прекрасно те помня. А нима ти носиш моя снимка със себе си?