— Не.
— Тогава защо питаш?
— Просто така. Много хора носят със себе си снимки на своето семейство. Сигурно им липсва.
— Аска, с теб определено нещо не е наред — заяви Чистяков. — Още дълго ли ще се ровиш в това дело там?
— Не знам — въздъхна Настя. — Може да е ден-два, а може и много повече. Както се получи.
— Ами аз да взема да дойда тогава — предложи той. — Нали вече ме покани веднъж. Искаш ли?
— Искам. Много искам, Льоша. Просто ужасно съм се затъжила.
— Тогава ще дойда. Само да поразчистя нещата около моята работа. Представяш ли си, вечер и нощем с теб ще гледаме Олимпиадата, както ти мечтаеше. Нали не си забравила, че Олимпиадата вече започна?
— Забравих — призна тя. — Аз тук изобщо всичко забравих покрай тези трупове и тайни. Ама наистина, Льошка, ела, а? Ще се разхождаме, ще гледаме телевизия, ще те запозная с Дружка.
— Каква е пък тази нова дружка?
— Кучето се казва така. Кучето, за което се грижа. Ще те запозная и с годеницата на Бегорски — Тамара. Тя ще ти хареса, нали обичаш хора с нестандартно мислене.
— Какво, този олигарх и годеница ли има?
— Има. Защо това те учудва?
— Мислех, че олигарсите имат само съпруги и любовници.
— Но в преходния период между статута на любовница и статута на съпруга те се наричат годеници — засмя се Настя.
— Тамара е чудесна, наистина. И умна. Идвай.
— Е, щом е за Тамара… — позасмя се Алексей.
Настя чакаше да й се обади Вторушин и се ядосваше, че капитанът още не се обажда. Да не би да е забравил? Вече е девет и половина. Нима се е случило нещо и Иля е трябвало да отиде на местопроизшествие, така че сега не му е до Настя с нейните фантазии за снимките?
Но неочаквано Иля дойде лично на прага на жилището й.
— Спомних си, че в моя апартамент е страшно безредие. Просто не можех да ви поканя вкъщи, без да потъна в земята от срам — призна той. — Затова реших, че е по-добре да дойда.
Подаде й флашката и продължи да пристъпва от крак на крак пред вратата.
— Събличайте се — предложи Настя — и влизайте.
— Неудобно ми е, вече е късно. Пък и съм уморен. Ще се прибирам.
Тя сви рамене.
— Добре, както искате. Благодаря. Неудобно ми е, че е трябвало да пътувате чак дотук.
— Е, нищо, нашият град е малък, не е Москва. Разстоянията не са кой знае какви, а и вечер няма задръствания.
— Но нали искахте да ви обясня всичко — напомни му Настя. — Мисля, че се бяхме разбрали.
— Сигурно и вие сте уморена, искате да си починете…
Какво така го споходи доброто възпитание? Сякаш е не милиционер, а префинена госпожица.
— Не смятам да почивам, докато не разгледам снимките и не проверя своите догадки. Ако ви е интересно — събличайте се и влизайте, ако не — лека нощ — отсече тя. — Да не забравихте, че аз почти трийсет години съм работила на място като вашето сега? Защо треперите над мен като над нежно цвете? Сякаш не съм виждала неразтребени жилища и си лягам винаги в десет вечерта.
— Извинете.
Той бързо си свали якето и обувките и я последва в хола.
Снимките, направени на Стоунхендж, бяха извънредно много — Иля и баба му бяха снимали не само прочутите камъни във всички възможни ракурси, но и околностите от всички точки. А ето ги и овчиците, същите като на снимката, намерена у Ярцев. И дърветата в далечината бяха същите, Настя ясно си ги спомняше. Значи, Алла е била снимана също на Стоунхендж, и то не просто през същия сезон, но и в същия час от денонощието. Настя би могла да се закълне в това, защото внимателно бе разгледала откъде идва светлината и на снимката на Федулов, и на снимката на Ярцев. Сега можеше да не се съмнява: Алла и Федулов са ходили в Англия заедно. Това е било в разгара на връзката им — лицата и на двамата греят от щастие и омиротворение. Заедно, далеч от семействата си, от работата, от грижите и проблемите, принадлежащи само един на друг…
Ако се вярва на Ярцев, Алла е имала собствени пари, и то доста. Освен това, както се разбра, е била в близки отношения с Дмитрий Федулов. Напълно естествено е тя да е била същият онзи „приятел“, който е дал на Федулов пари назаем за покупката на къщата му. Дмитрий се е канел да продаде колата си, за да плати къщата, но колата е била подпалена, а страшно е искал да купи къщата — нали майка му, Зоя Михайловна, разказваше как живеели в двустайно апартаментче: шестима възрастни и три деца, а чакали и още едно. И тъй, Алла е дала парите, а Дима ги е взел, защото е мечтаел за собствена къща страстно и неудържимо. Алла не го е припирала да си върне дълга, разбирала е, че всъщност той няма откъде да ги връща, няма такива доходи, че да върне парите бързо, а и връзката им сигурно е била в разгара си, когато човек най-малко мисли за финанси и заеми. После загива дъщерята на Алла и за известно време на Ярцева изобщо не й е до любовник и пари. Може би тя, смазана от мъка, изобщо забравя и за парите, и за самия Федулов. Любовните отношения между тях са прекратени.