След като се изми, тя прокара четка по идеално подредената си прическа, навлече анцуга и хукна към втория етаж при Тамара. Вратата не беше заключена, значи, Тамара вече бе станала. Или изобщо не бе си лягала.
— Е, как е, Тамарочка? Успяваме ли? — запъхтяно попита Настя, нахлувайки в ателието, където Тамара, застанала до ярка лампа, разглеждаше някакъв плат.
Тя погледна Настя над очилата си и се засмя.
— Вече успяхме. Завърших я преди десетина минути. Събличайте се, да я видим.
Настя бързо съблече анцуга, облече новата рокля и застана пред огледалото. Страхотно! Не беше голям шок, защото вече бе виждала всичко това при пробите, така че спокойно се съвзе от смайването. Но възхищението пред майсторството и фантазията на Тамара Виноградова си беше все така огромно. С тази рокля тя вече не бе предишната Настя Каменская, беше някаква друга жена — нова, непозната и много красива. Уверена в себе си, независима и безстрашна.
— Вие сте вълшебница! — каза искрено. — Успяхте ли поне мъничко да поспите?
— Да си призная — не. Но няма страшно. Винаги ще намеря време да се наспя. Колата тръгна ли за гарата?
Настя си погледна часовника.
— Трябва да е тръгнала. След десет минути пристига влакът.
— Значи, след двайсет мъжът ви ще бъде тук. Я елате насам, изпекла съм ви нещо за закуска.
— Ама защо, Тамара — притесни се Настя, — нямаше нужда.
— Е, как да няма! Заведението ще отвори чак в десет, а вашият Алексей сигурно е гладен. Ще пийнете кафе с моите кифлички, винаги стават много вкусни, по бабина рецепта са.
Тя заведе Настя в кухнята и й връчи цяло блюдо с възхитително ароматни кифлички с канела и ванилия.
Безкрайно щастлива, с новата рокля и пресните кифлички, Настя се върна в стаята си. Страшно й се искаше да се облече и да излезе на портала, за да доближи момента, когато ще види Чистяков, но… Нали не можеше да облече върху тази разкошна рокля безформеното яке с качулката. И на краката да обуе ботушите „луноходи“. Да паднеш от смях. А ако облече дънките и пуловера, когато после ги съблече в стаята, няма да се получи изненадата. А, не, ще търпи.
Но търпението не беше силната й страна. Роклята беше тънка и лека, така че й беше студено да стои с нея до прозореца, а да не стои до прозореца, би означавало да не види как Льошка, придружен от шофьора, ще тръгне през курдоньора на път към страничната сграда. Все пак остана до прозореца, наметнала върху роклята дебело одеяло. Какво ли можеше да види в средата на февруари в седем и нещо сутринта? Тъмно като в рог! Но въпреки това стоеше, абсолютно сигурна, че ще види собствения си мъж дори в непрогледен мрак.
И наистина го видя. Чистяков крачеше с бърза и гъвкава походка, шофьорът носеше сака му. „Колко е млад още Льошка — с лека завист си помисли Настя. — Аз никога не съм имала такава походка, дори като млада. Сигурно съм се родила вече остаряла.“
Изчака Алексей и шофьорът да се качат по стълбичките пред сградата и отново отиде до огледалото. Нова. Чужда. Непозната. Ами ако Льошка не я хареса? Ами ако се уплаши от всичко ново? Той я познава от трийсет и пет години, това все пак е време, след което може да не иска да си променя навиците. Или ще поиска? Настя изведнъж си даде сметка, че за трийсет и пет години така и не е разбрала мъжа си докрай, дори не може да предскаже готов ли е той за промени и дали ги иска.
Вратата се отвори, шофьорът остави сака на пода.
— Аска! — разнесе се онзи познат, мил, близък глас. — Пристигнах! Да не би да спиш?
Тя си пое дълбоко въздух и излезе от стаята.
— Леле-мале! — проточи Чистяков. — Какво е това? Аска, ти ли си?
— Льоша, ако не ти харесва… — заговори уплашено тя.
— … ти ще съблечеш това — завърши той през смях. — А остриганите коси ще събереш от коша за боклук и ще си ги залепиш. Я почакай, нека те разгледам.
Той отстъпи крачка назад и започна, примижал, да оглежда жена си. Лицето му не изразяваше нищо освен весела насмешка и на Настя й се стори, че всичко това никак не му харесва. Ама никак. Категорично. Добре де, прав е, тя може да свали роклята и никога повече да не я облече, но какво ще стане с прическата?