— Защото е стара, бездомна, не е породиста — добави Путилина. — На кого е потрябвала? Кой ще се грижи за нея? Пък и колко ли й остава? Кой знае… Може да е ден, а може и две-три години. Нека изживее това време сред топлина и грижи.
Настя едва се сдържаше, идеше й да се разплаче от благодарност към тези хора, които току-що бяха загубили единствения си син, от жал към старата й Дружка и от жал към самата себе си. Гледай ти, излиза, че е успяла да се привърже към това куче, и сега я боли и й е тъжно да се разделят.
А кучето всичко разбираше. И гледаше Настя с големите си тъжни очи. И дори не размахваше опашка.
Настя и Алексей се настаниха в спалния вагон и веднага се опънаха на леглата. Пак бяха гледали до сутринта Олимпиадата и сега страшно им се спеше. Настя почти бе потънала в дрямка, когато си спомни, че трябваше да се обади. Трябваше да го направи сега, докато влакът не бе навлязъл в зона, където нямаше покритие.
Извади телефона и набра номера на Татяна Корягина. Жал й беше за нея, та тя всъщност беше свястна жена. Първо бе загубила майка си, после неверния си любовник, който се оказа убиецът на майка й. Настя изпитваше желание да направи за нея нещо приятно.
— Сърдите ли ми се? — попита тя предпазливо.
— Че за какво да ви се сърдя? — искрено се учуди Татяна.
— Но нали се получи така, че дойдох и ви обърках живота. Арестуваха Леонид и изобщо…
— Я стига, сама съм си виновна: все търсех принца на бял кон, все избирах, пада ми се сега — като първа глупачка съм си хванала любовник, който е убил собствената ми майка.
— Ако Харлампий Аколуфевич още ви интересува, знам къде можете да го намерите.
— Наистина ли?
По това как трепна гласът на Татяна, Настя разбра, че всичките й лекомислени приказки са били поза, с която тя си е давала кураж. Че тя тъгува за майка си и все пак я е обичала. Макар и посвоему, но я е обичала.
Е, добре тогава.