— Знаете ли — учудено проточи Настя, — аз някак си съм свикнала на такава работа да се вземат млади привлекателни момичета.
— Това е ноу-хау на Андрей. Той напълно справедливо прецени, че възрастните хора често се стесняват да общуват с младежи, струва им се, че вече са стари, глухи, слепи, безпомощни, глупави. На възрастния човек му е много по-лесно да се обърне с молба или въпрос към някого, който е по-близо до него по възраст, отколкото към младо симпатично момиче или момче с дълга коса и обица на ухото. По възможност целият персонал отговаря на този критерий. Андрей наема само възрастни преподаватели, никакви младежи. И компютърните специалисти, които постоянно дежурят в компютърните класове и в залата, също не са хлапета.
— Ами вашият компютърен гений? Май се казваше Костя?
— Костя е едно от редките изключения, но и той не е съвсем млад, доста над трийсет е. Елате насам. — Тамара я поведе наляво, през широко отворената врата. — Тук е нашият хол. Наричаме го „зеления хол“.
„Наистина е зелен — помисли си Настя, след като се огледа и видя тапетите, завесите, килимите и тапицерията в електрикови и малахитови тонове, разнообразени с няколко кремави оттенъка. — И наистина е красиво. Бих седяла тук с часове, бих си бъбрила, ако има с кого, или бих чела. Тук е уютно и спокойно.“
По стените висяха картини с гравирани рамки, а във фотьойли около масичките седяха две групи гости и обсъждаха нещо. Обстановката се стори на Настя напълно мирна и дори идилична. Трудно е да си представиш, че тези хора са повярвали на „жълтата“ статия за маниака и сега се страхуват да идват в клуба. Тя не забеляза по лицата им никакви признаци на безпокойство и страх.
Отново излязоха във вестибюла и сега Настя го огледа по-внимателно. Отпред се виждаше широко стълбище към втория етаж, покрай стените — диванчета, столове и огледала. Разумно, помисли си тя, нали основният контингент е възрастни хора, трябва винаги да има места, където могат да поседнат. Тамара я поведе по коридора наляво.
— Ето тук е нашето ресторантче, в него човек може да хапне добре, а може и просто да пие чай с нещо вкусно. Менюто е предвидено за различни джобове, защото тук идват и гости с доста ниски доходи, така че трябва и те да се чувстват добре. Има съвсем простички десерти, може да се хапне с чай буквално срещу копейки. А може да се поръча и разкошен обяд. Впрочем — позасмя се Тамара — ще се убедите в това лично на вечеря. Но нищо, не забравяйте: когато Андрей не вижда, винаги можете да се отпуснете.
От другата страна на „зеления“ хол и заведението бе разположено помещение, наречено „музикален салон“, тук беше и театралният гардероб. В музикалния салон, оборудван като малка концертна зала с подиум, се провеждали тематични вечери, прожекции на филми, обсъждани след това колективно, както и спектакли на клубния самодеен театър. Предназначението на театралния гардероб беше ясно от само себе си.
— Приключихме с лявото крило — каза Тамара и отново повече Настя към вестибюла. — Сега тръгваме надясно.
От едната страна на коридора бяха разположени двата компютърни класа и залата на интернет кафето, от другата — библиотеката, стаята на любителите на бродерията, фризьорският салон на Тамара и кабинетът, в който два пъти седмично давали консултации лекарят психотерапевт, геронтологът и докторът по обща медицина. От любопитство Настя поиска разрешение да надникне в един от класовете и видя по стените изпълнени с едър шрифт схеми на компютърни страници.
— Андрей специално поръча тези схеми — гордо поясни Тамара. — И изобщо целият процес на обучение е разработен по поръчка на Андрей предвид особеностите на нашите ученици.
След като приключиха с първия етаж, те се качиха по стълбището на втория. Тук беше запазена същата идея за разделението на ляво и дясно крило. Вляво от стълбището — приемната, от която можеше да се влезе в кабинетите на Бегорски и на Вера Алексеевна, неговата първа съпруга, която завеждала в клуба кадрите и счетоводството. Отсреща — шестте кабинета на служителите и преподавателите. Вдясно — седем хотелски стаи и помещение за камериерките.
— Някой живее ли в тези стаи в момента? — попита Настя, загледана в дългия, пресичащ целия етаж коридор, и си представи как ще издирва тайнствения маниак из тези безкрайни помещения.
— Трима души. Една дама, професор от областния център, която вече двайсет години е пенсионерка и процесът на компютризацията в нейния институт не я е заварил, и още двама стари приятели, чаровни старчета. Единият има син, предприемач, който плати престоя и на баща си, и на неговия приятел. Нашият хотел не е безплатен, но не е и твърде скъп. Андрей предпочита за много неща да плаща от джоба си, само и само неговият клуб да процъфтява. Е, сега ще ви покажа нашата гордост — зимната градина.